Ситуацията е все същата. Ада на края на срока, по-големия ад на наближаващия все повече изпит, за който трябва да уча във всяко свободно време и забавната част, че май май не го правя.. Така де, опитвам се колкото се може ама и аз си имам граници.. Слушам (предимно) френска музика, гледам разни неща в сайта на TV5, уча разни думи, тегля изпити от интернет (е, все още не съм ги правила, но това е друг въпрос) и така.. недостатъчно за такъв тежък изпит и блаблабла, всичко съм го слушала. Най-гадното е, че искам в свободното си време да бъда с него, а не с френския..и това някакси обезмисля по-голямата част от дните ми през седмицата. Вече даже уикенда не е това, което трябва да е. От един урок на друг, всичко по часове и няма мърдане на програмата. Ще вдигам стачка за 30-часово денонощие, съгласни?
Лято, лято, всички за това мечтаем тези дни. Да, ама не..още много време не.
Май всичко стана прекалено песимистично. Ок нещо ново и хубаво около мен е, че след доста малко време ще мога самодоволно да си завра личната карта в лицето на някоя надута сервитьорка :) муахаха ]:) Общo взето освен 2-3 дена другата седмица, в които ще съм празнично настроена чакам само да мине 9-10 (изпита) и ще дишам по-спокойно. Така че, имайки впредвид пренасищането от постове в последно време и този ще се задържи най-отгоре за известно време. :)
Мислех си, че съм публикувала един пост за понеделника. Нямам представа какво се е случило с него. Бях го нарекла “Синдромът понеделник”. За това как това е най-неприятният ден от седмицата, как всичко хубаво изглежда далечно и недостижимо. Как всяка седмица се чувствам по един и същ начин, когато едва се започва и края е прекалено далече.(Във вторник вече всичко е различно!) Може би защото остава още толкова пъти чакане.. да бие звънеца.. и следващия също, да свърши деня, да дойде най-накрая петък. защото хубавите неща свързвам със свободното време, защото хубавите неща свързвам с него..
Днес докато отново чакахме нещо и си мислехме колко малко от седмицата е минало все още се сетих за Понеделник на Остава. Сега освен френския рок (който е друга тема) я въртя цяла вечер и не мога да спра, и се сещам за Нова година и пак ми се скача. Когато пак беше студено и пак беше делник, а беше страхотно. Когато не усещахме студа и бяхме по средата на един от онези дни, които трудно се забравят. С любимите ми хора и усмихнатите им очи..
И понеделника минава малко по-приятно :)
ПП: Ок, всъщност поста си го има, но не е имало кой да го види :) извинете разсеяността ми :)
Снощи, снощи започна с частична коледна вечеря от университета, със свещички-ангели, които много скоро останаха без глави, с лепящ се навсякъде брокат и бяло вино. Продължи с един изпуснат влак и чакане на следващия, вървене по една безкрайна бременска улица в търсене на апартамента, където продължихме вечерята. Правене на салати и мини пици. 7 неща на масата, топлене до парното, БТВ, Слави и едни трогателни момиченца при него. Посмяхме се за настроение и после се наплашихме за отменени полети и чакане на други. Коледа дойде някъде по пътя към гарата и после - тишина по пътя към университета и четене на стари смси в леглото.
Днес. С постоянно рефрешване на страницата на софийското летище и надежда, че всичко ще мине както беше запланувано, че нищо не се е променило и като се прибера ще открия всичко така, както го оставих или малко преди да го направя.
Честита Коледа, дано вие да се усетили духа повече от мен :)
Както обикновено преди тези големи преходи извън пределите на страната аз не спя. Дали багажа е виновен или аз съм си виновна е мистерия. (Абе аз съм си виновна, но да се самозалъгваме..) С надежда да не съм забравила нещо важно и двучасовия сън, който ми предстои да окаже поне малко влияние на невменяемото ми състояние напускам машината за следващите 8 дена и стискайте палци да се спогодим с батко за лаптопа и да го огрее блога по швабски ;)
Преглъщам носталгията по хубавата атмосфера в града по това време на годината и по хората, които ужасно ще ми липсват и си пожелавам всичко да мине по вода, а на вас - Весела Коледа и дано да усетите нейната магия :)
От толкова време не бях качвала снимки тук, че фотоблога не ме логна автоматично. Та като най-интересната част за доста хота - ето нещо ново :) Единствения път в последно време, в който ми се отдаде възможност да поснимам. Онзи сняг като на приказка от преди няколко дена не можеше да се изпусне, а за модела - време беше. :)
Синдромът “понеделник” не пропуска седмица да се прояви.
Може би заради това, че ме очакват толкова много безкрайни часове, в някои от които дори не мога да се отнасям някъде другаде. А направя ли го няма шанс да ме събуди (почти) никой. И хората си мислят, че не съм в настроение или съм болна..но не съм чак толкова болна, поне не в буквалния смисъл.
Може би е защото почивните дни още са толкова далече. И искам да се случи нещо, което ще промени това. Защото почивните дни са свързвани с него. И са толкова хубави, и минават така неусетно.. за да дойде отново този понеделник, от който не се вижда петъчната светлина. И това малко ме натъжава..да, явно има нещо, за следващия път, когато някой пита.
И от музиката затъвам по-дълбоко в себе си и не искам да изляза..
Хубаво, че има само един понеделник в седмицата.
Вече малко по малко почва да се усеща “Коледния дух”..или някой се питва да ни го втълпи..поне аз така го усещам. Из града има вяла украса тип “колкото да има нещо” и много се надявам това да се промени. В края на ноември нещата отново започват да се наместват постаро му и тъкмо ще свикнем и ще дойде ваканцията. И без това винаги така става. В реда на мисли за украсата преди малко исках да сравня с миналотгодишната и погледнах архива от декември 06 и се зачетох.. и се замислих колко бързо мина времето тази година. Не го усетих, сериозно.
Преди известно време бях помолила баща ми за услуга, която той не можа да изпълни заради неща, които изкочиха в работата. Вчера майка ми му напомни отново, а той се почуди “Че не мина ли времето?” и отговора беше “Отново дойде.” И така..то си минава и всичко, което изглеждаше далечно изведнъж се оказва обратното. Май трябва да се пренастроя на тази вълна. Идва хубавата част от зимата. Още малко.
Държа си на мнението, че всеки сам избира кои празници да празнува и кои - не. Всяка година покрай Хелуин и всички, които се правят на големи християни си мисля за това и се опитвам да споря с тях. Защото тук никой не се противи да празнува Свети Валентин като невидял с всичкия онзи розово-червен кич, който ни залива през февруари, а толкова хора те гледат странно като кажеш “Вси светии”. Логика не знам дали има смисъл да се търси изобщо, но съм твърдо решена да празнувам каквото си искам. И без това имам списък с “Дните на..” за цялата календарна година.
Днес е Денят на благодарността. Идеята ми харесва, всъщност помня, че си имахме и български празник, когато се благодари, но, за съжаление, не знам кой е точно. Ако се замислите има толкова много хора, които заслужават да им благодарим за това, че правят дните ни малко (или много) по-хубави и защо да не го направим точно днес? Ако не друго ще направим собствения си ден по-хубав. Спомените ми от миналата година са свързани с една много сладка картичка, която Мими беше получила и тогава си мислех колко страхотно щеше да е ако нещо толкова мъничко беше повлияло на всеки така, както го направи с мен, поне ден.
Аз вече започнах с първия човек по важност и ще се опитам да благодаря на възможно повече хора, които го заслужават, разбира се, че все ще пропусна някого, но първия път и опитът е важен ;)
Ботушите ми се губят из листата, сливат се с мокрия асфалт. Вятърът обръща чадъра за втори или трети път, а може би даже станаха повече. И продължавам да се усмихвам. До преди миг дъжда се стичаше по лицето ми и усещах всяка капка. Спря, когато си тръгнах. Сега няма друг освен мен вятъра и вечерните улични лампи. Има нещо романтично в това време, казват че тези дни е хладно. Сезонът на студените ръце, горещите неща за пиене и топлещите тела. И е някакси още по-хубаво, когато усетиш другите 36 градуса, и ги търсиш все повече.
Този уикенд беше първия истински ранно зимен и закъсняло есенен такъв. С познатото обикаляне с измръзване и стоплянето след това, с отраженията на жълтата светлина по мокрите улици и все по-безлюдния ни град. С разговорите до късно с Мими и с нещо сладко. С мисълта за седмицата, която отново ще ни изцеди до следващия петък вечер, когато всичко ще изглежда така лесно. Тази есен е малко по-различна, по-хубава.
В края на уикенда вървя сама по най-ужасната улица наоколо и се усмихвам причинно и не усещам да е студено или самотно. Каквито и спорове да има за предназначението на сезоните, фактите опровергават в последно време. Може би просто търсим топлината, като цяло. Открих я и нося капка със себе си.
