a sorta fairytale

annie — Fri, 23 May 2008 19:33:17 +0000

Не мога да не се похваля :) Убийците по пътищата се увеличиха с още един и това съм аааааз!!! :)))))) Живот и здраве книжката ще е готова като се върна от Германия. (За който не знае аджеба защо пак ще ходя - батко завършва :)))

so go on and fly then, boy

annie — Sun, 18 May 2008 19:26:15 +0000

annie — Fri, 02 May 2008 21:37:05 +0000

Почти месец по-късно почти не спах от нетърпение да дойде следващата утрин, за да започнат крепящите мисли да стават реалност. Всичко беше по план, само един голям тъмен облак заплашваше начинанието ни. Но нали знаете, за да оцениш нещо трябва да го изгубиш, та когато облака ни върна слънцето го оценихме подобаващо. Резултатът е даже по-хубав преди обяд от този, за който съм си мечтала в последно време и първата за тази година поява на (сериозна) руменина по лицето ми. Вълшебен ден!

for the sake of..

annie — Sat, 26 Apr 2008 22:34:45 +0000

Не тръгнах с тази нагласа нито цел, но в един момент реших, че все пак ще се прибера с горяща свещ. И настоявах. Колкото и пъти да изгасваше пак я палех от някого около мен. Е, изгасна пред входната врата, където вече нямаше от кого да я запаля наново. И забранявам всякакви мисли от сорта на “nothing’s coincidence”.

Иначе гледката на целият площад в свещи и осветени лица, вгледани в пламъка определено си струваше. И някакси не усещаш студа или дъжда и гледаш хората, без значение дали, в какво или колко вярват, всички - отишли на площада да посрещнат празника заедно.
Христос Воскресе!

ПП: Баща ми предложи да ми услужи с цитирам “божествена запалка” хаха, винаги има решение!

let the rain fall, I don’t care..

annie — Wed, 23 Apr 2008 21:24:58 +0000

Дядо ми винаги казваше, че най-хубаво се спи на дъжд. И аз му вярвах, и винаги се радвах, когато вали като си лягам. Един ден установих, че всъщност не мога да заспя така. Нещо хаотично привличаше вниманието ми и не ми позволяваше.
Разположението на стаята ми е такова, че почти никога не чувам дъжда, а в редките случаи винаги нещо в мен се радва, въпреки че не мога да заспя. Нещо още чува дядо ми и се опитва да разбере как дъжда го е приспивал. И все още му вярвам, въпреки че самата аз не мога да го изпитам, и се радвам на онези, които ми казват, колко обичат да спят на дъжд. И тайно им завиждам, за дето разбират какво е имал в предвид, и се надявам някога и аз да го разбера..

крепящи мисли

annie — Sun, 06 Apr 2008 21:16:55 +0000

Искам да лежа под шарената сянка на дърво до езеро недалеч от тук. Да е топло и да не бързам. Да затворя очи и да се сгуша в него. Да усещам чистия въздух и да ми мирише на истинска пролет. Само толкова.

порнография

annie — Sun, 06 Apr 2008 20:34:13 +0000

е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.

trouble travels fast when you’re specially designed for crash testing

annie — Thu, 03 Apr 2008 07:17:49 +0000

Някакси отвикнах да пиша тук и това не ми харесва.
А времето отново не стига и не чака, а то кога ли е всъщност..
Ставам рано за моите стандарти и ми харесва,
все едно всичко зависи от мен, само от мен.
Тези дни са ме обхванали едни генерални мисли
за капки от морето и пера, които се носят от вятъра
към дома или каквото и да е той, където и да е той..
За говорене и мълчене, говорене и мълчене,
за онези неща, които са просто прекалено хубави
и как га ди заслужиш,
за това какво искам да съм и какво не,
как да обясня и как да разочаровам по-малко.
Гледам преспапието с котки, което брат ми ми подари за Коледа
и за момент всичко изглежда лесно като проблясващ брокат
Слушам зимна музика и ръцете ми отново болят
Искам пролет
и за навън и за тук, вътре

и моите 7..

annie — Tue, 11 Mar 2008 01:08:40 +0000

Необяснимо защо чак днес забелязах нещо различно в Incoming links и то е точно Предизвикателството от Мими (Иначе поста съм го чела още като го е публикувала, но защо не съм си видяла името и аз не знам :Р) Тааа да се движа по точките:

1. Правилата: Трябва да се посочат “7 най-любими албума, които бих взел със себе си на необитаем остров.” Респективно приемайки, че имаме някакъв плейър и батерии, които биха издържали поне 10 години :)
2. Цитирам първопоста
3. Линка към блога на Мими е горе, но ето още веднъж :)
4. aaaand start

В такива моменти много се радвам на съществуването на Ласт.фм - не пропускаш нищо любимо. А иначе не мисля, че мога да ги подредя по важност, така че

1. Norah Jones - Feels Like Home

Той си отговаря на името. Това е музиката, която звучи толкова успокоително и нежно и приятно и хиляди други прилагателни, че наистина те кара да се чувстваш някакси уютно и неповторимо.. Нора е уникална

2. Pride & Prejudice OST

Там няма нито една дума. А мелодията.. мелодията звучи като любов - на места тиха и нежна, на места жива и напълно завладяваща. Друго мисля, че не мога да кажа.. А и за статистиката саундтракът взе Оскар.

3. Death Cab For Cutie - We Have The Facts and We’re Voting Yes

Ами какво да кажа - любимата ми група, любимият ми техен албум. 10 песни, които съм слушала много, много, много пъти и не ми писват и няма да ми писнат. Звучат някакси далечно и утопично, поне за мен. Трябва да се повторя с горните редове, но това е - обичам успокояваща музика.

4. Tori Amos - Scarlet’s Walk

Един много различен албум от дискографията на Тори. Доставя ми най-голямо удоволствие да го слушам..някои неща просто дават чувство, а трудно намирам думи в такива моменти.

5. Incubus - A Crow Left of the Murder

Ако мога да определя един точен момент, в който ме отнася, това е след графити феста в Несебър, началото на юни, онези първи магически седмици, в които вече е лято. Били сме на по 15. С Мими и Марти седим на онова любимо място на втория етаж на моста, гледаме позлатеното от залеза небе и слушаме Incubus с провесени във въздуха крака. Безгрижно, това е думата.

6. Chambao - Pokito a Poko

Много съм изписала за Чамбао. Целият албум звучи като лято. Като танци, усмивки, море и свобода. Останалото са безценни спомени

и 7. Audioslave - Audioslave

С брат ми сме го слушали хиляди пъти. Малко носталгия, отнасяне от онази нотка в гласа на Крис Корнел и събуждане от енергията на музиката. Идеална симбиоза.

Изглежда ги направих 7 :) Така че сега наред са:
Мими - не знам дали има смисъл да обяснявам защо..
Svetlio - любопитно ми е мнението му като виден разбирач от музика :)
И Георги (Кен), който не знам дали изобщо си влиза в блога, но ще прочете този пост рано или късно. Като едно цитирам “музикално прасе” има какво интересно да каже :)

she has no time

annie — Wed, 13 Feb 2008 14:24:45 +0000

С най-голямото възможно удоволствие махнах осемте листа, изписани с фрази на френски, които покриваха монитора ми от две седмици. С хлебната гума, с която бяха залепени там сложих една от значките, които ми донесе баща ми от кОлата. “Аплодисменти за смелите мечти”

Сега, час след като официално приключи изпита стоя тук и знам че ме чака цяла вечер учене, защото почивка няма и това е. И пак слушам песните на Паоло, които ми напомнят, че докато мечтите станат реалност ще мине много време.

И като потъна в мислите си се взирам в малката черно-бяла кутийка на бюрото ми. Утре ще я взема в чантата си, но май след това още доста време ще продължа да я гледам.

И ми се иска да продължа да стоя така, но химията няма да ме чака, времето също.