a sorta fairytale

Снощи, снощи започна с частична коледна вечеря от университета, със свещички-ангели, които много скоро останаха без глави, с лепящ се навсякъде брокат и бяло вино. Продължи с един изпуснат влак и чакане на следващия, вървене по една безкрайна бременска улица в търсене на апартамента, където продължихме вечерята. Правене на салати и мини пици. 7 неща на масата, топлене до парното, БТВ, Слави и едни трогателни момиченца при него. Посмяхме се за настроение и после се наплашихме за отменени полети и чакане на други. Коледа дойде някъде по пътя към гарата и после - тишина по пътя към университета и четене на стари смси в леглото.
Днес. С постоянно рефрешване на страницата на софийското летище и надежда, че всичко ще мине както беше запланувано, че нищо не се е променило и като се прибера ще открия всичко така, както го оставих или малко преди да го направя.
Честита Коледа, дано вие да се усетили духа повече от мен :)

Както обикновено преди тези големи преходи извън пределите на страната аз не спя. Дали багажа е виновен или аз съм си виновна е мистерия. (Абе аз съм си виновна, но да се самозалъгваме..) С надежда да не съм забравила нещо важно и двучасовия сън, който ми предстои да окаже поне малко влияние на невменяемото ми състояние напускам машината за следващите 8 дена и стискайте палци да се спогодим с батко за лаптопа и да го огрее блога по швабски ;)
Преглъщам носталгията по хубавата атмосфера в града по това време на годината и по хората, които ужасно ще ми липсват и си пожелавам всичко да мине по вода, а на вас - Весела Коледа и дано да усетите нейната магия :)

От толкова време не бях качвала снимки тук, че фотоблога не ме логна автоматично. Та като най-интересната част за доста хота - ето нещо ново :) Единствения път в последно време, в който ми се отдаде възможност да поснимам. Онзи сняг като на приказка от преди няколко дена не можеше да се изпусне, а за модела - време беше. :)

Пожелайте си нещо :)

Синдромът “понеделник” не пропуска седмица да се прояви.
Може би заради това, че ме очакват толкова много безкрайни часове, в някои от които дори не мога да се отнасям някъде другаде. А направя ли го няма шанс да ме събуди (почти) никой. И хората си мислят, че не съм в настроение или съм болна..но не съм чак толкова болна, поне не в буквалния смисъл.
Може би е защото почивните дни още са толкова далече. И искам да се случи нещо, което ще промени това. Защото почивните дни са свързвани с него. И са толкова хубави, и минават така неусетно.. за да дойде отново този понеделник, от който не се вижда петъчната светлина. И това малко ме натъжава..да, явно има нещо, за следващия път, когато някой пита.
И от музиката затъвам по-дълбоко в себе си и не искам да изляза..
Хубаво, че има само един понеделник в седмицата.