a sorta fairytale

е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.

Ситуацията е все същата. Ада на края на срока, по-големия ад на наближаващия все повече изпит, за който трябва да уча във всяко свободно време и забавната част, че май май не го правя.. Така де, опитвам се колкото се може ама и аз си имам граници.. Слушам (предимно) френска музика, гледам разни неща в сайта на TV5, уча разни думи, тегля изпити от интернет (е, все още не съм ги правила, но това е друг въпрос) и така.. недостатъчно за такъв тежък изпит и блаблабла, всичко съм го слушала. Най-гадното е, че искам в свободното си време да бъда с него, а не с френския..и това някакси обезмисля по-голямата част от дните ми през седмицата. Вече даже уикенда не е това, което трябва да е. От един урок на друг, всичко по часове и няма мърдане на програмата. Ще вдигам стачка за 30-часово денонощие, съгласни?

Лято, лято, всички за това мечтаем тези дни. Да, ама не..още много време не.

Май всичко стана прекалено песимистично. Ок нещо ново и хубаво около мен е, че след доста малко време ще мога самодоволно да си завра личната карта в лицето на някоя надута сервитьорка :) муахаха ]:) Общo взето освен 2-3 дена другата седмица, в които ще съм празнично настроена чакам само да мине 9-10 (изпита) и ще дишам по-спокойно. Така че, имайки впредвид пренасищането от постове в последно време и този ще се задържи най-отгоре за известно време. :)

if I haven’t got you

Няма какво да се лъжем, че началото на ноември вече е зима.. “От сега нататък ще бъде такова.” Колко тъжно звучи. Днес, докато се прибирах видях на задното стъкло на една кола парче лед..както остава, когато снега не успее да се разтопи напълно.. не знам от къде идваше тази кола, но донесе със себе си и малко тъга. Зима и училище..училище и зима..официално то трябва да се превърне отново в основен окупатор на времето ми, а изобщо не ми е до това. А иначе не съм се променила много в последната седмица, въпреки твърдения на майка ми или разни общоприети тéзи.

В сряда за втора година бяхме на лекцията от Френски културен институт за кандидатстване във Франция. Първо малко предистория, влязох във френска по собствено желание с ясното съзнание след завършването да замина да уча във Франция. На тази лекция установих нещо. Френския ми бърка в червата. От известно време бях почнала да се разколебавам за университет във Франция, но тогава твърдо го реших. Няма да е там.

Винаги съм харесвала начина, по който сутрешната светлина влиза в стаята ми и затова малко се възмущавам от себе си всеки път, когато я проспя. Може би дните, когато се оказва, че четирите часа, които трябва да карам са изместени 2 часа по-късно и аз съм пропуснала този факт са момента за тази светлина. Не и днес, има мъгла. Всъщност мъгла немъгла топлината в стаята ми след 15 минути сивота и неприятно студено е толкова хубава, че май компенсира донякъде светлината..
Официално вече започваме да влизаме в релси щом и аз започнах да заспивам, докато чета анализи. Практика. А днес всъщност е един малко по-специален ден, защото се подготвяме за него от месец. Много се надявам рождения ден на Интеракт да мине гладко, защото се превърна в цяла епопея.. ще бъде дълъг ден, да.
Сега ще се наложи да спра The killers, които правеха това, което кафето не успя, за да си дочета, все пак..

От няколко дена отварям този прозорец, но сякаш не е момента да пиша.. и някакси не се получава..а има толкова неща.
Ще започна с най-тривиалното..Какво ново около мен? Отидох до Варна, Балчик и Калиакра и се върнах за един ден, а следващите 3 прекарах в Харманли с Мим. Планирахме този week-end от адски много време и се получи страшно хубаво. Със сем. Кръстеви, които са страхотни, лудото младо вино на бабата на Мими, приказки, еклери, около хиляда (буквално) снимки, къдрици и много смях. Какво повече..:)
Нетолкова приятното е престоя ми в последно (и бъдеще) време в онова будещо страхове и кошмари място, наречено зъболекарски кабинет. Както свикнах да казвам тези дни - вече не ме е страх от онази машинка..страх ме е от иглите за разширяване на канали. Около 2 часа след най-инфарктното посещение бях почти невменяема, същите 2 часа съвпаднаха с важна част от уговорките за прословутия рожден ден на Интеракт клуба ни, но все пак важното е, че всичко се подреди. Въпреки че и там отидоха доста нерви, доста..

Сещам се за постовете от края на октомври миналата година..всяка година си казваме, че следващата вече задължително ще празнуваме Хелуин и сами се сещате какво става.. тази година всичко изглеждаше да се нарежда идеално, но сега пак се оказахме на изходна позиция.. Ако някой има идеи да не се срамува да сподели.

Останалото не се е променило особено..прекрасен допълнителен месец ваканция и това е. Мога да ви говоря за онзи понеделник, когато на пук на всичко и всички ние бяхме най-важните или за думите, които се изгубват в тишината и шума от вълните, за мексиканеца и тръбата, за броенето до три и крещенето без глас, за пясъка през есента и пуловерите с дупки..и още безброй неща, на чиято тема са всички постове в последно време…май ако продължавам скоро ще стана прекалено досадна..

ПС: снимки! от последно време има в акаунта ми във flickr който също е нещо като нова придобивка, мдамм..:)

Вече е време да будим Филев, чийто ник в последно време беше Wake me up when september ends. А той, септември, го направи толкова бързо, че не го усетихме. Започна с разни неизвестности, братовчедка ми, едно странно кафе (от което имам непубликуван драфт) и уговорки за кино. Не съм си и представяла, че ще свърши така..

Зу от своя страна мрънка за Туистър, от както се помня.. и когато го получи благодарение на кака си вече нямаше отърване. Нека кажем, че снощи играхме ЗУистър. Специалната модификация, в която на Зу просто не и трябва онази част с въртенето на стрелката дотолкова, че в един момент спира да си прави труда да я върти.. така и така ни подрежда по лично усмотрение :) Резултата беше много смях и много ама много изтощение после. И предполагам капка удовлетворение за Зу :) Снимки няма да покажа.. и без това на по-голямата част от тях не се разбира кой крак чий е.. а на другите пък малко не си личи, че все пак играем.. Evan almighty беше отчайващо тъп, но Zu almighty беше забавно :Р

Nothing I am
Nothing I dream
Nothing is new
Nothing I think or believe in or say
Nothing is true

It used to be so easy
I never even tried
Yeah, it used to be so easy…

But the last day of summer never felt so cold
The last day of summer never felt so old

Never felt so…

All that I have
All that I hold
All that is wrong
All that I feel for or trust in or love
All that is gone

It used to be so easy
I never even tried
Yeah, it used to be so easy…

But the last day of summer never felt so cold
The last day of summer never felt so old
The last day of summer never felt so cold
Never felt so…

Мисля, че ме заболяха мускулите на лицето от толкова усмихване днес..

..толкова е хубаво

I am thinking it’s a sign that the freckles
In our eyes are mirror images and when
We kiss they’re perfectly aligned
And I have to speculate that God himself
Did make us into corresponding shapes like
Puzzle pieces from the clay

Странно е как всички избират едно и също време от интервал 10 дена, за да ходят.. някъде. Тези дни само научавам кой кога заминава и как най-обикновено не се знае кога ще се връща. А при мен е все същото, и работата преди обяд, когато всъщност “работя” една четвърт от времето, което прекарвам в офиса, и следобедите, които всеки ден минават неусетно, и вечерите, най-хубавата част от денонощието..

А снимки, снимки има. Много и огромни.. така и не стигнали до заветното отваряне с the gimp (да, все още го ползвам)

Вчера ходихме на втората част на хостел. Толкова гнусен и брутален филм не бях гледала скоро.. или изобщо. Не бях присъствала на прожекция, в която на няколко пъти цялата зала да вика “аааААаа неееее!” След това за доброто на съня ми реших да гледам Уимбълдън като се прибрах. Въпреки статуса на поредната глупава лента филмчето е сладко и като се прибави час и половина слушане на убийствения акцент на главния герой става просто идеално.

[link]