a sorta fairytale

Почти месец по-късно почти не спах от нетърпение да дойде следващата утрин, за да започнат крепящите мисли да стават реалност. Всичко беше по план, само един голям тъмен облак заплашваше начинанието ни. Но нали знаете, за да оцениш нещо трябва да го изгубиш, та когато облака ни върна слънцето го оценихме подобаващо. Резултатът е даже по-хубав преди обяд от този, за който съм си мечтала в последно време и първата за тази година поява на (сериозна) руменина по лицето ми. Вълшебен ден!

Дядо ми винаги казваше, че най-хубаво се спи на дъжд. И аз му вярвах, и винаги се радвах, когато вали като си лягам. Един ден установих, че всъщност не мога да заспя така. Нещо хаотично привличаше вниманието ми и не ми позволяваше.
Разположението на стаята ми е такова, че почти никога не чувам дъжда, а в редките случаи винаги нещо в мен се радва, въпреки че не мога да заспя. Нещо още чува дядо ми и се опитва да разбере как дъжда го е приспивал. И все още му вярвам, въпреки че самата аз не мога да го изпитам, и се радвам на онези, които ми казват, колко обичат да спят на дъжд. И тайно им завиждам, за дето разбират какво е имал в предвид, и се надявам някога и аз да го разбера..

Искам да лежа под шарената сянка на дърво до езеро недалеч от тук. Да е топло и да не бързам. Да затворя очи и да се сгуша в него. Да усещам чистия въздух и да ми мирише на истинска пролет. Само толкова.

Мислех си, че съм публикувала един пост за понеделника. Нямам представа какво се е случило с него. Бях го нарекла “Синдромът понеделник”. За това как това е най-неприятният ден от седмицата, как всичко хубаво изглежда далечно и недостижимо. Как всяка седмица се чувствам по един и същ начин, когато едва се започва и края е прекалено далече.(Във вторник вече всичко е различно!) Може би защото остава още толкова пъти чакане.. да бие звънеца.. и следващия също, да свърши деня, да дойде най-накрая петък. защото хубавите неща свързвам със свободното време, защото хубавите неща свързвам с него..

Днес докато отново чакахме нещо и си мислехме колко малко от седмицата е минало все още се сетих за Понеделник на Остава. Сега освен френския рок (който е друга тема) я въртя цяла вечер и не мога да спра, и се сещам за Нова година и пак ми се скача. Когато пак беше студено и пак беше делник, а беше страхотно. Когато не усещахме студа и бяхме по средата на един от онези дни, които трудно се забравят. С любимите ми хора и усмихнатите им очи..

И понеделника минава малко по-приятно :)

ПП: Ок, всъщност поста си го има, но не е имало кой да го види :) извинете разсеяността ми :)

От толкова време не бях качвала снимки тук, че фотоблога не ме логна автоматично. Та като най-интересната част за доста хота - ето нещо ново :) Единствения път в последно време, в който ми се отдаде възможност да поснимам. Онзи сняг като на приказка от преди няколко дена не можеше да се изпусне, а за модела - време беше. :)

Пожелайте си нещо :)

Ботушите ми се губят из листата, сливат се с мокрия асфалт. Вятърът обръща чадъра за втори или трети път, а може би даже станаха повече. И продължавам да се усмихвам. До преди миг дъжда се стичаше по лицето ми и усещах всяка капка. Спря, когато си тръгнах. Сега няма друг освен мен вятъра и вечерните улични лампи. Има нещо романтично в това време, казват че тези дни е хладно. Сезонът на студените ръце, горещите неща за пиене и топлещите тела. И е някакси още по-хубаво, когато усетиш другите 36 градуса, и ги търсиш все повече.
Този уикенд беше първия истински ранно зимен и закъсняло есенен такъв. С познатото обикаляне с измръзване и стоплянето след това, с отраженията на жълтата светлина по мокрите улици и все по-безлюдния ни град. С разговорите до късно с Мими и с нещо сладко. С мисълта за седмицата, която отново ще ни изцеди до следващия петък вечер, когато всичко ще изглежда така лесно. Тази есен е малко по-различна, по-хубава.
В края на уикенда вървя сама по най-ужасната улица наоколо и се усмихвам причинно и не усещам да е студено или самотно. Каквито и спорове да има за предназначението на сезоните, фактите опровергават в последно време. Може би просто търсим топлината, като цяло. Открих я и нося капка със себе си.

Долната част на монитора ми е нещо като стената на славата за най-хубавите неща наоколо. От много време там се мъдреха два основни надписа - името на един дрийм арт университет в Париж и изчисленията за цената на фотоапарата ми. Сега, когато от доста време се канех да махна втория от нищото се появи заместителя му.
Имам един пост от миналата Коледа. Първата Коледа в живота ми, която не прекарах с брат си и беше ужасно. През цялото време си повтарях, че няма да се повтори.. Сега, когато пак дойде момента да заговорим за билети за връщане и тн вече си представях колко ще бъде хубава Коледата.. особено, когато брат ми ми каза, че си е купил билет. В този момент и преди следващия, когато каза “за 26ти декември.” Онзи следобед очите ми бяха по-зелени…
Вчера, когато питахме брат ми дали ще има с кого да празнува и след отговора “да” той започна нова тема. Нали се сещате за онези мечти в бъдещ план, които са някакси прекалено хубави, за да бъдат изпълнени. Искаше да отида при него за Коледа. Да празнуваме в Германия и да се върнем заедно на 26ти. В началото се опитвах да се държа здраво за здравия разум, защото ми звучеше нереално хубаво. В следващия той ми даде линк с дати с полетите и се оказа, че майка ми е съгласна. Малко по-късно и баща ми… Днес говорих пак с брат ми.. Купи ми билетите. Мисля, че все още не мога да повярвам, стана толкова бързо.. Сега на мястото на сметките за Канона стоят двете дати - 19ти и 26ти с часовете на излитане и кацане. Не мога да ви опиша колко съм щастлива.

Нали знаете как свършва Powerpuff girls - като казват кой е “спасил деня”. Е, не преувеличавам с буквалния смисъл, защото метеорити падат само в Сицилия и до Братя Миладинови, но най-хубавите моменти в деня си остават тези на спасението. Знаете, трябва да знаете онези миниатюрни неща- думи, жестове, които изведнъж ви карат да се разтопите. И след това да се връщате мислено към тях хиляди пъти и хиляди пъти да се разтапяте. Отново и отново. Усмихнатата разсеяност, в която времето просто спира.

This is the land of a thousand words
But it seems so few are worth the breath to say
Except I’ll be looking after my own world
And you just keep on saving the day
I’ll try to stay but it’s in vain when you’re far
I’m on the run to wherever you are..