a sorta fairytale

Почти месец по-късно почти не спах от нетърпение да дойде следващата утрин, за да започнат крепящите мисли да стават реалност. Всичко беше по план, само един голям тъмен облак заплашваше начинанието ни. Но нали знаете, за да оцениш нещо трябва да го изгубиш, та когато облака ни върна слънцето го оценихме подобаващо. Резултатът е даже по-хубав преди обяд от този, за който съм си мечтала в последно време и първата за тази година поява на (сериозна) руменина по лицето ми. Вълшебен ден!

Дядо ми винаги казваше, че най-хубаво се спи на дъжд. И аз му вярвах, и винаги се радвах, когато вали като си лягам. Един ден установих, че всъщност не мога да заспя така. Нещо хаотично привличаше вниманието ми и не ми позволяваше.
Разположението на стаята ми е такова, че почти никога не чувам дъжда, а в редките случаи винаги нещо в мен се радва, въпреки че не мога да заспя. Нещо още чува дядо ми и се опитва да разбере как дъжда го е приспивал. И все още му вярвам, въпреки че самата аз не мога да го изпитам, и се радвам на онези, които ми казват, колко обичат да спят на дъжд. И тайно им завиждам, за дето разбират какво е имал в предвид, и се надявам някога и аз да го разбера..

е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.

Някакси отвикнах да пиша тук и това не ми харесва.
А времето отново не стига и не чака, а то кога ли е всъщност..
Ставам рано за моите стандарти и ми харесва,
все едно всичко зависи от мен, само от мен.
Тези дни са ме обхванали едни генерални мисли
за капки от морето и пера, които се носят от вятъра
към дома или каквото и да е той, където и да е той..
За говорене и мълчене, говорене и мълчене,
за онези неща, които са просто прекалено хубави
и как га ди заслужиш,
за това какво искам да съм и какво не,
как да обясня и как да разочаровам по-малко.
Гледам преспапието с котки, което брат ми ми подари за Коледа
и за момент всичко изглежда лесно като проблясващ брокат
Слушам зимна музика и ръцете ми отново болят
Искам пролет
и за навън и за тук, вътре

Необяснимо защо чак днес забелязах нещо различно в Incoming links и то е точно Предизвикателството от Мими (Иначе поста съм го чела още като го е публикувала, но защо не съм си видяла името и аз не знам :Р) Тааа да се движа по точките:

1. Правилата: Трябва да се посочат “7 най-любими албума, които бих взел със себе си на необитаем остров.” Респективно приемайки, че имаме някакъв плейър и батерии, които биха издържали поне 10 години :)
2. Цитирам първопоста
3. Линка към блога на Мими е горе, но ето още веднъж :)
4. aaaand start

В такива моменти много се радвам на съществуването на Ласт.фм - не пропускаш нищо любимо. А иначе не мисля, че мога да ги подредя по важност, така че

1. Norah Jones - Feels Like Home

Той си отговаря на името. Това е музиката, която звучи толкова успокоително и нежно и приятно и хиляди други прилагателни, че наистина те кара да се чувстваш някакси уютно и неповторимо.. Нора е уникална

2. Pride & Prejudice OST

Там няма нито една дума. А мелодията.. мелодията звучи като любов - на места тиха и нежна, на места жива и напълно завладяваща. Друго мисля, че не мога да кажа.. А и за статистиката саундтракът взе Оскар.

3. Death Cab For Cutie - We Have The Facts and We’re Voting Yes

Ами какво да кажа - любимата ми група, любимият ми техен албум. 10 песни, които съм слушала много, много, много пъти и не ми писват и няма да ми писнат. Звучат някакси далечно и утопично, поне за мен. Трябва да се повторя с горните редове, но това е - обичам успокояваща музика.

4. Tori Amos - Scarlet’s Walk

Един много различен албум от дискографията на Тори. Доставя ми най-голямо удоволствие да го слушам..някои неща просто дават чувство, а трудно намирам думи в такива моменти.

5. Incubus - A Crow Left of the Murder

Ако мога да определя един точен момент, в който ме отнася, това е след графити феста в Несебър, началото на юни, онези първи магически седмици, в които вече е лято. Били сме на по 15. С Мими и Марти седим на онова любимо място на втория етаж на моста, гледаме позлатеното от залеза небе и слушаме Incubus с провесени във въздуха крака. Безгрижно, това е думата.

6. Chambao - Pokito a Poko

Много съм изписала за Чамбао. Целият албум звучи като лято. Като танци, усмивки, море и свобода. Останалото са безценни спомени

и 7. Audioslave - Audioslave

С брат ми сме го слушали хиляди пъти. Малко носталгия, отнасяне от онази нотка в гласа на Крис Корнел и събуждане от енергията на музиката. Идеална симбиоза.

Изглежда ги направих 7 :) Така че сега наред са:
Мими - не знам дали има смисъл да обяснявам защо..
Svetlio - любопитно ми е мнението му като виден разбирач от музика :)
И Георги (Кен), който не знам дали изобщо си влиза в блога, но ще прочете този пост рано или късно. Като едно цитирам “музикално прасе” има какво интересно да каже :)

Ситуацията е все същата. Ада на края на срока, по-големия ад на наближаващия все повече изпит, за който трябва да уча във всяко свободно време и забавната част, че май май не го правя.. Така де, опитвам се колкото се може ама и аз си имам граници.. Слушам (предимно) френска музика, гледам разни неща в сайта на TV5, уча разни думи, тегля изпити от интернет (е, все още не съм ги правила, но това е друг въпрос) и така.. недостатъчно за такъв тежък изпит и блаблабла, всичко съм го слушала. Най-гадното е, че искам в свободното си време да бъда с него, а не с френския..и това някакси обезмисля по-голямата част от дните ми през седмицата. Вече даже уикенда не е това, което трябва да е. От един урок на друг, всичко по часове и няма мърдане на програмата. Ще вдигам стачка за 30-часово денонощие, съгласни?

Лято, лято, всички за това мечтаем тези дни. Да, ама не..още много време не.

Май всичко стана прекалено песимистично. Ок нещо ново и хубаво около мен е, че след доста малко време ще мога самодоволно да си завра личната карта в лицето на някоя надута сервитьорка :) муахаха ]:) Общo взето освен 2-3 дена другата седмица, в които ще съм празнично настроена чакам само да мине 9-10 (изпита) и ще дишам по-спокойно. Така че, имайки впредвид пренасищането от постове в последно време и този ще се задържи най-отгоре за известно време. :)

if I haven’t got you

Мислех си, че съм публикувала един пост за понеделника. Нямам представа какво се е случило с него. Бях го нарекла “Синдромът понеделник”. За това как това е най-неприятният ден от седмицата, как всичко хубаво изглежда далечно и недостижимо. Как всяка седмица се чувствам по един и същ начин, когато едва се започва и края е прекалено далече.(Във вторник вече всичко е различно!) Може би защото остава още толкова пъти чакане.. да бие звънеца.. и следващия също, да свърши деня, да дойде най-накрая петък. защото хубавите неща свързвам със свободното време, защото хубавите неща свързвам с него..

Днес докато отново чакахме нещо и си мислехме колко малко от седмицата е минало все още се сетих за Понеделник на Остава. Сега освен френския рок (който е друга тема) я въртя цяла вечер и не мога да спра, и се сещам за Нова година и пак ми се скача. Когато пак беше студено и пак беше делник, а беше страхотно. Когато не усещахме студа и бяхме по средата на един от онези дни, които трудно се забравят. С любимите ми хора и усмихнатите им очи..

И понеделника минава малко по-приятно :)

ПП: Ок, всъщност поста си го има, но не е имало кой да го види :) извинете разсеяността ми :)

Снощи, снощи започна с частична коледна вечеря от университета, със свещички-ангели, които много скоро останаха без глави, с лепящ се навсякъде брокат и бяло вино. Продължи с един изпуснат влак и чакане на следващия, вървене по една безкрайна бременска улица в търсене на апартамента, където продължихме вечерята. Правене на салати и мини пици. 7 неща на масата, топлене до парното, БТВ, Слави и едни трогателни момиченца при него. Посмяхме се за настроение и после се наплашихме за отменени полети и чакане на други. Коледа дойде някъде по пътя към гарата и после - тишина по пътя към университета и четене на стари смси в леглото.
Днес. С постоянно рефрешване на страницата на софийското летище и надежда, че всичко ще мине както беше запланувано, че нищо не се е променило и като се прибера ще открия всичко така, както го оставих или малко преди да го направя.
Честита Коледа, дано вие да се усетили духа повече от мен :)

Както обикновено преди тези големи преходи извън пределите на страната аз не спя. Дали багажа е виновен или аз съм си виновна е мистерия. (Абе аз съм си виновна, но да се самозалъгваме..) С надежда да не съм забравила нещо важно и двучасовия сън, който ми предстои да окаже поне малко влияние на невменяемото ми състояние напускам машината за следващите 8 дена и стискайте палци да се спогодим с батко за лаптопа и да го огрее блога по швабски ;)
Преглъщам носталгията по хубавата атмосфера в града по това време на годината и по хората, които ужасно ще ми липсват и си пожелавам всичко да мине по вода, а на вас - Весела Коледа и дано да усетите нейната магия :)

Синдромът “понеделник” не пропуска седмица да се прояви.
Може би заради това, че ме очакват толкова много безкрайни часове, в някои от които дори не мога да се отнасям някъде другаде. А направя ли го няма шанс да ме събуди (почти) никой. И хората си мислят, че не съм в настроение или съм болна..но не съм чак толкова болна, поне не в буквалния смисъл.
Може би е защото почивните дни още са толкова далече. И искам да се случи нещо, което ще промени това. Защото почивните дни са свързвани с него. И са толкова хубави, и минават така неусетно.. за да дойде отново този понеделник, от който не се вижда петъчната светлина. И това малко ме натъжава..да, явно има нещо, за следващия път, когато някой пита.
И от музиката затъвам по-дълбоко в себе си и не искам да изляза..
Хубаво, че има само един понеделник в седмицата.