a sorta fairytale

Не тръгнах с тази нагласа нито цел, но в един момент реших, че все пак ще се прибера с горяща свещ. И настоявах. Колкото и пъти да изгасваше пак я палех от някого около мен. Е, изгасна пред входната врата, където вече нямаше от кого да я запаля наново. И забранявам всякакви мисли от сорта на “nothing’s coincidence”.

Иначе гледката на целият площад в свещи и осветени лица, вгледани в пламъка определено си струваше. И някакси не усещаш студа или дъжда и гледаш хората, без значение дали, в какво или колко вярват, всички - отишли на площада да посрещнат празника заедно.
Христос Воскресе!

ПП: Баща ми предложи да ми услужи с цитирам “божествена запалка” хаха, винаги има решение!

е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.

С най-голямото възможно удоволствие махнах осемте листа, изписани с фрази на френски, които покриваха монитора ми от две седмици. С хлебната гума, с която бяха залепени там сложих една от значките, които ми донесе баща ми от кОлата. “Аплодисменти за смелите мечти”

Сега, час след като официално приключи изпита стоя тук и знам че ме чака цяла вечер учене, защото почивка няма и това е. И пак слушам песните на Паоло, които ми напомнят, че докато мечтите станат реалност ще мине много време.

И като потъна в мислите си се взирам в малката черно-бяла кутийка на бюрото ми. Утре ще я взема в чантата си, но май след това още доста време ще продължа да я гледам.

И ми се иска да продължа да стоя така, но химията няма да ме чака, времето също.

Ситуацията е все същата. Ада на края на срока, по-големия ад на наближаващия все повече изпит, за който трябва да уча във всяко свободно време и забавната част, че май май не го правя.. Така де, опитвам се колкото се може ама и аз си имам граници.. Слушам (предимно) френска музика, гледам разни неща в сайта на TV5, уча разни думи, тегля изпити от интернет (е, все още не съм ги правила, но това е друг въпрос) и така.. недостатъчно за такъв тежък изпит и блаблабла, всичко съм го слушала. Най-гадното е, че искам в свободното си време да бъда с него, а не с френския..и това някакси обезмисля по-голямата част от дните ми през седмицата. Вече даже уикенда не е това, което трябва да е. От един урок на друг, всичко по часове и няма мърдане на програмата. Ще вдигам стачка за 30-часово денонощие, съгласни?

Лято, лято, всички за това мечтаем тези дни. Да, ама не..още много време не.

Май всичко стана прекалено песимистично. Ок нещо ново и хубаво около мен е, че след доста малко време ще мога самодоволно да си завра личната карта в лицето на някоя надута сервитьорка :) муахаха ]:) Общo взето освен 2-3 дена другата седмица, в които ще съм празнично настроена чакам само да мине 9-10 (изпита) и ще дишам по-спокойно. Така че, имайки впредвид пренасищането от постове в последно време и този ще се задържи най-отгоре за известно време. :)

if I haven’t got you

Държа си на мнението, че всеки сам избира кои празници да празнува и кои - не. Всяка година покрай Хелуин и всички, които се правят на големи християни си мисля за това и се опитвам да споря с тях. Защото тук никой не се противи да празнува Свети Валентин като невидял с всичкия онзи розово-червен кич, който ни залива през февруари, а толкова хора те гледат странно като кажеш “Вси светии”. Логика не знам дали има смисъл да се търси изобщо, но съм твърдо решена да празнувам каквото си искам. И без това имам списък с “Дните на..” за цялата календарна година.
Днес е Денят на благодарността. Идеята ми харесва, всъщност помня, че си имахме и български празник, когато се благодари, но, за съжаление, не знам кой е точно. Ако се замислите има толкова много хора, които заслужават да им благодарим за това, че правят дните ни малко (или много) по-хубави и защо да не го направим точно днес? Ако не друго ще направим собствения си ден по-хубав. Спомените ми от миналата година са свързани с една много сладка картичка, която Мими беше получила и тогава си мислех колко страхотно щеше да е ако нещо толкова мъничко беше повлияло на всеки така, както го направи с мен, поне ден.
Аз вече започнах с първия човек по важност и ще се опитам да благодаря на възможно повече хора, които го заслужават, разбира се, че все ще пропусна някого, но първия път и опитът е важен ;)

Седим си на английски и се чудим как ще мине този половин час, който остава и как да успеем да пропуснем лисънинга, който ни очаква. Започваме да четем въпросите - става въпрос за диалог между мъж и жена относно някакъв филм, който и двамата са гледали и трябва да отбележим кое твърдение е на мъжа и кое - на жената. Естествено за да забавим пускането на записа почваме на шега да налучкваме.. Неща като кой е казал, че сюжета бил неадекватен и кой, че филма бил прекалено дълъг. Изведнъж разбираме, че май няма нужда да слушаме конкретния разговор, защото всеки знае отговорите.. Мислех си.. до толкова ли са ни вкоренени някакви стереотипи, за това какво е присъщо за единия и другия пол? Психологията ни била помогнала каза госпожата..каква психология, това си е чист сексизъм..само дето всички сме свикнали с него до толкова, че да не ни прави впечатление.. щом е сложен в учебник. И всеки ден се сблъскваме с него, но не му обръщаме внимание, защото обществото така ни е научило..И се смеем на “невъзможността” мъжа или жената да направи дадено нещо “неприсъщо” за него. Неприсъщо - не мисля, обаче заложено от обществото като такова вече е друго нещо..

Все пак изслушахме записа. Бяхме познали всичко.

От време на време се случва нещо, което да обедини всички (или почти) бг блогъри и обикновено става въпрос за нещо нелепо. Всъщност като се огледаме и не е кой знае колко учудващо, но си остава нелепо. Става въпрос за скандала около продажбата на парк “Странджа” и втория последвал го за това кой има право да се бори и кой няма. Всъщност, както излиза, отговор на последния въпрос има - никой. Ето и за какво иде реч в общи линии.
И все пак, причината, която ме подтикна да стана сигурно поредния блогър оплакващ се за това колко е несправедливо всичко е, че четях този пост и други, и статиите във електронното издание на Дневник и се чудех къде отиде смотаната свобода на словото?! До колкото си спомням все още сме 21 век и времето не е почнало да тече назад. Затова, въпреки че съм на 17 и сигурно съм на светлинни години от статуса на разбиращ от цялата тази работа, не ми го побира мозъка как може мислещ човек да назначи разследване на блог! Че и призовки и разпитвания да се стигне. Блоговете са затова да пишеш в тях и да изразяваш собственото си мнение, по дяволите! Ако сме стигнали до там, че да гоним хората, които имат такова, наитина 100, че и повече години няма да ни стигнат, за да живеем в “нормална” държава!
Затова, щом блогърите ще бъдат “разследвани” за това какво пишат, направо да се издадат правила такова. Могат да забранят писането за храна, примерно - увеличава риска от надебеляване на населението. Или за пътуване извън страната - може да доведе до покачване на емиграцията. Защо някой не вземе и не си намери по-полезно занимание от това да разследва личното мнение на хората? Според мен кметът е прасе и пияница. Арестувайте ме ако искате!

Днес, докато с Мим седяхме на Маската и хапвахме картофи дойдоха две от момичетата от уъркшопа, който тече в момента в операта, едната ирландка, другата - американка. Американката разказваше за някакво кафе в Ню Йорк, до колкото си спомням, на което на вратата имало изисквания за това, как да се държиш вътре, как при различни обстоятелства персоналът може да те изхвърли и тн. Ние я попитахме дали наистина се изпълнява всичко това и тя отговори, че не знае. Никога не била влизала. Било я страх.