a sorta fairytale

От няколко дена отварям този прозорец, но сякаш не е момента да пиша.. и някакси не се получава..а има толкова неща.
Ще започна с най-тривиалното..Какво ново около мен? Отидох до Варна, Балчик и Калиакра и се върнах за един ден, а следващите 3 прекарах в Харманли с Мим. Планирахме този week-end от адски много време и се получи страшно хубаво. Със сем. Кръстеви, които са страхотни, лудото младо вино на бабата на Мими, приказки, еклери, около хиляда (буквално) снимки, къдрици и много смях. Какво повече..:)
Нетолкова приятното е престоя ми в последно (и бъдеще) време в онова будещо страхове и кошмари място, наречено зъболекарски кабинет. Както свикнах да казвам тези дни - вече не ме е страх от онази машинка..страх ме е от иглите за разширяване на канали. Около 2 часа след най-инфарктното посещение бях почти невменяема, същите 2 часа съвпаднаха с важна част от уговорките за прословутия рожден ден на Интеракт клуба ни, но все пак важното е, че всичко се подреди. Въпреки че и там отидоха доста нерви, доста..

Сещам се за постовете от края на октомври миналата година..всяка година си казваме, че следващата вече задължително ще празнуваме Хелуин и сами се сещате какво става.. тази година всичко изглеждаше да се нарежда идеално, но сега пак се оказахме на изходна позиция.. Ако някой има идеи да не се срамува да сподели.

Останалото не се е променило особено..прекрасен допълнителен месец ваканция и това е. Мога да ви говоря за онзи понеделник, когато на пук на всичко и всички ние бяхме най-важните или за думите, които се изгубват в тишината и шума от вълните, за мексиканеца и тръбата, за броенето до три и крещенето без глас, за пясъка през есента и пуловерите с дупки..и още безброй неща, на чиято тема са всички постове в последно време…май ако продължавам скоро ще стана прекалено досадна..

ПС: снимки! от последно време има в акаунта ми във flickr който също е нещо като нова придобивка, мдамм..:)

Има неща, които просто свързваме с определен момент от живота ни, определена случка, определен сезон.. първото прослушване на Plans означава, че вече е есен. Като се добави и снощния вятър, който донесе облаците и караше листата на моята улица да падат, осветявани от нощните лампи и днешния дъжд вече всичко си идва на мястото. Да, есен. И се сещам за горещ шоколад и бисквити, дълги дъждовни следобеди с топла изкуствена светлина, начина, по който листата се открояват от тъмно сивото на асфалта и приятното стопляне, което обикновено чакаме. Училището още не е забръмчало с пълни темпове, което ми позволява напълно необезпокоявано да се потопя в “тази”, горната есен и както всяка година да откривам и нейния чар. Единствената разлика е, че тази есен песните ще звучат малко по-радостно и няма да търся онези, тъжните, а другите, които прокарват светлината през процепите в големите сиви дъждовни облаци. И мога да прекарам часове, гледайки как вятъра променя сезона и пейзажа, а тук, вътре е така хубаво. В сърцето.

Сякаш последните десет дена са като дълъг приятен сън, изнизват се бързо, живота е розов и оставят след себе си усмихнати притваряния на очи, за да заспиш отново. Би излязъл добър сценарий за няколко от онези филми, които те карат да мечтаеш след крайните надписи. А като се сетя колко хубави снимки биха излязли от всичко това..

А нали знаете песните, които обожавате, обаче някакси ви е гузно да ги слушате постоянно, защото не се връзват със света ви по настоящем. Имало е хиляди моменти, в които съм си мислела “a sorta fairytale…” обаче ми е било някакси некомфортно, защото осакатявам една от любимите си песни.
Нямате представа колко страхотно се почувствах, когато си я пуснах, защото се сетих, че вече всичко е идеално. Имам “…with you” частта.

В едно интервю на Фиона Апъл я бяха попитали защо песните и са почти винаги тъжни. Тя каза, че няма защо да си хаби времето в стоене пред пианото, когато се чувства добре. Логично, нали. Една голяма част от по-така постовете тук са плод на тази логика. Установих обаче, че има и друг вид мотивация. Противоположния. Чувствам се толкова прекрасно, че мисля, че ако не го споделя и ако не давам по частица щастие от време на време ще се пръсна. Представете си всички мечти в моментите преди да заспите и всички усмивки, когато се събудите и видите онова синьо на небето или всички моменти, в които просто сте някъде другаде, летите с невидими криле и усещате вятъра. Умножете ги по 10. Залезът не е бил толкова красив, градските звуци не са приличали толкова на мелодия, въздухът не е бил така наситен с усмивки. Norah Jones никога не е звучала толкова хубаво. И е толкова приятно изтощително да угасваш все по-рано, защото денят е бил наситен с всякакви хубави неща. Забравих нещо съществено… тишината не е била толкова хубава от много, много време. И все се възхищавам на човека, измислил тази велика фраза enjoy the silence.
Можете свободно да ме наричате шматка, лигла и всякакви подобни. Все ми е тая, пък и.. има си и по-подходящи нарицателни в момента :) Също още колко искам да пиша.. ще си оставя удоволствие за утре-други ден. Сега прекалено много искам да се усмихвам, докато заспивам, завита и всъщност някъде другаде. Открих онова нещо по-ярко от светлината.

Последно, имаше един страхотен пост на Нели за това как от време на време откриваме песен, или песни, която толкова пасва на всичко, че искаме да разпечатаме текста и да го показваме на всички, за да разберат, че това се случва с нас.
Имам си цял плейлист с такива.
Искам да облепя целия град.

Good morning, sunshine..

В стаята ми се носи мирис на желирани бонбони, испански, докато се опитвам да различа всичко, което ми казва компютъра, защото по това почти ранно време светлината не ми позволява. Харесва ми, нали знаете кое е brighter than sunshine..
БДЖ ме спечелиха като върл привържаник и София вече ми харесва малко повече, студена и дъждовна. Тези дни ходя като на сън, само ако на сън хората се усмихват, а corinne bailey rae сякаш е писала целия албум специално за случая.
Трябва да напускам убежището за дълга порция скука, а даже тя ми се струва приятна, имам за какво да си мисля..
Моля ви, само не искайте от мен да съм адекватна тези дни.
LG.

Разни дни с разни приятни неща с онези, които виждам всеки ден или само на малката снимка над балончето с мисли. Най-разискваната тема тези дни е това как лятото се изнизва и не можеш да направиш нищо по въпроса, колкото и да не ти харесва. А разговорите започват в определен момент от нощта и до днес траеха време правопропорционално на пътя на провеждане. Но Поморие с Нина, като всъщност без да искаме отидохме до Ахелой, променя нещата и както всеки ден се чудя какво ли ще се случи, когато дойде определения момент от 4 реда по-горе. И дали се случва нещо или пак се залъгвам.
Пети в пет и нещо, пет без едно, но не е сигурно. Всъщност едно е сигурно, ще бъдат по-различни дни, малко по-щастливи или напротив.
Искам нещо по-ярко от светлината на слънцето.

Днес с Мимс и Марти осъществихме дълго плануваното ходене до Созопол с цел снимане/разходка/ фън ин дженерал и беше супер :) С един мъничък минус от към моето състояние следобеда, но тези глупости ги преодоляваме, нали :Р
Иначе беше ужасно странен ден.. сутринта като отивах на работа беше страшно студено, вечерта като се прибирахме от Созополис - също, а по обяд се пекохме на едни скали в края на стария град.. сигурно заради това не бях добре.
Както и да е, това беше първото “пътуване” на Канончо (съжалявам, друго име не измислих, ако някой има предложение да го каже сега или да замълчи завинаги) и беше иксайтин’ като цяло. Реакцият на майка ми след като видя снимките беше “браво!” което май до сега не го бях чувала, така че май всичко е точно :)

И тъй като госпожица Мартина Дуганова ме ръчка, директно преминавам на няколкото снимки, приели топлинна, цветова и кроп - обработка и ви ги давам ейй ся

въпросните скали.. и едни такива симпатични вълнички такова..

бог да благослови кроспроцеса.

а тука мартито е адски яка! въпреки, че според нея след малко ще ме убие с този поглед.. :) аз съм кораво копеле, споко ;)

И една от онзиденшната сесия на другото Мими, която също се получи доста симпатично.. и тя май ще ме убие ако разбере, че съм я качила.. но какво пък, струва си :)

Странно е как всички избират едно и също време от интервал 10 дена, за да ходят.. някъде. Тези дни само научавам кой кога заминава и как най-обикновено не се знае кога ще се връща. А при мен е все същото, и работата преди обяд, когато всъщност “работя” една четвърт от времето, което прекарвам в офиса, и следобедите, които всеки ден минават неусетно, и вечерите, най-хубавата част от денонощието..

А снимки, снимки има. Много и огромни.. така и не стигнали до заветното отваряне с the gimp (да, все още го ползвам)

Вчера ходихме на втората част на хостел. Толкова гнусен и брутален филм не бях гледала скоро.. или изобщо. Не бях присъствала на прожекция, в която на няколко пъти цялата зала да вика “аааААаа неееее!” След това за доброто на съня ми реших да гледам Уимбълдън като се прибрах. Въпреки статуса на поредната глупава лента филмчето е сладко и като се прибави час и половина слушане на убийствения акцент на главния герой става просто идеално.

[link]

колкото и да ми е трудно ще се опитам да се придържам към реда на случване на нещата….
и така, началото мисля, че може да се представи статистически:
главни герои: Ани и Марти
шофьор: бащата на Марти
маршрут: Бургас- София
вид превозно средство: джип ауди
температура вън: 34 градуса
температура вътре: 18 градуса
средна скорост: 200км/ч
време на пътуването: 3 часа, включващо едно спиране за сладолед.

на входа при вече посъбиращата се тълпа се намерихме с МАртин, Дете, Златена и останалите, ходихме за бира и всъщност не се наложи да чакаме особено дълго за да се озовем вътре и да започнем да напираме времето да минава по-бързо. и като се замисля, трябваше да отмъкна значките на дете..
Остава бяха малко досадни всъщност. Шоколад (най-хубавото нещо), Ще дойдеш ли със мен, Мини тяло, London? Paris? Berlin? и разбира се - sex in the morning, за която мисля, че до сега не съм чула положително мнение.. еми има защо, особено ако при първото прошлушване на песента гледате и клипа.. ммдааа.. както и да е, за warming up ставаха.

ТА. След половинчасова още по-досадна пауза ТЕ най-накрая излязоха на сцената и еуфорията беше пълна. За концерта думите наистина ми липсват.. беше… невероятно….
Не знам дали има смисъл и да изброявам кое ми е харесало най-много.. и все пак като изключим любимата ми тяхнма песен BLIND, на която официално заявявам, че се размазах всячески, другите неща, които в момента ми изникват в главата са the bitter end, sleeping with ghosts, follow the cops back home (господи, колко се радвам, че я чух на живо.. ааа..), infra-red, I know и разбира се кулминацията на twenty years.. убийствено просто !
За снимки от концерта.. няма такъв филм. Всъщност последното, до което ми беше тогава беше да снимам. А, и как може в тъпия зимен дворец да няма гардероб?! Скачането с чанта е нещо ужасно.. и за двете ми рамена, тъй като ги сменях такова.. хах..

След концерта трябваше да отчетем присъствие при Симона (бтв, брагодаря и супер много за приютяването) за пред висшите власти и не след дълго се отправихе отново към залата за афтър…
по абсолютен късмет се натъкнахме на мАртин на входа и мисля, че в този момент вървеше the bitter end. Партито беше.. как да кажа… хммм… странно.. с целуващи се момичета от едната ни страна, емоционално разтриващи се момичета от другата ни страна, полузаспалия тошо пред нас и странно поклащащи се хора отвсякъде. Както и да е, за интервала от 2 бири успяхме да се позабавляваме, да се замерваме с възглавници, с бивши етикети Бекс, придобили форма на топченца и да се дуелираме с празни бутилки. В един момент ни беше вече време да си ходим защото едно такожа нямахме какво да правим и в момента, в който се чудехме какво по дяволите да правим в не-знам-си-колко-през-нощта в София симона ни се обади, че е хубаво за всеки случай да отчетем присъствие там, където се водеше, че сме. Равносметката е все пак известен брой часове сън, което всъщност се оказа ок.

След като бащата на мартито предния ден ни беше резервирал билети за автобус в 16:30 имахме цял ден на разположение за да се мотаме като цяло. Ще си спестя подробностите до един момент към 16 без нещо, когато тъкмо излизахме от mall-а до хдк с усмивки до ушите, заради едни симпатични торбички в ръцете ни, когато пред нас видяхме един тип, който ужасно много приличаше на един друг тип. Всъщост, когато се доближихме и чухме, че говори на английски (по гсм) се убедихме, че беше STEFAN!!!!!!! След това - трескаво търсене на тефтер за автограф и фотоапарат и така и не дочакахме човека да си довърши разговора.. всъщност той сам ни направи жест за автографа такова.. беше убийствено! не съм смеела да си представям, че ще видим някого изобщо на друго място освен сцената! (всъщност в началото ми беше трудно да свикна и с идеята за сцената, но както и да е)
След това ни трябваха още най-малко 2 часа, за да осмислим, че наистина го видяхме, да спред да се смеем от кеф и да се успокоим!

та, въпросната снимка.. няма какво да виня момченцето, което накарах да ни снима, че не се е справило особено добре с композицията, та това е леко орязан вариант откъм софийски улици. а, и извинете смачканите ни леко неадекватни физиономии!

ето го и автографа на тефтера ми, който в момента се изяждам от яд, че не е на билета! не се сетихме на време….

… и печатите от афтър-а на ръцете ни :)

лошата новина е, че сме back to reality и утре се очертава луд ден с изпит по перла, за който никой не знае какво трябва всъщност да знаем, изкраване на брошурата по проекта в 9 сутринта и писане на текст на френска рап песен с някакви французи.. дочух нещо и за някакво пеене на охлюва около 18.. май… да, интересно ще е..

Тази вечер по случайност хванах по ММ Ултра за Тори. Всъщност го бях гледала откъсачно в началото на февруари, но беше достатъчно да разведри една иначе обикновена сряда вечер с висок процент напрежение около четвъртъка из въздуха. Мисля, че стана прекалено сложно.
И така, за пръв път от около седмица знам какво да сложа в плейлиста и Тори разнася меланхоличното настроение на стари спомени и мечти.
Последните дни минават прекалено бавно. Английски всяка вечер от 19 до шестнайсти, един 15-минутен ад на седемнайсти и идва Денят. Което ме подсеща да питам Мартин за начина ни да мръднем до София. (та, Марто, ако четеш - питам те :Р)
Училището е като нещо нередно, полупразно и изстрадало. Все трябва да се напрегнеш по нещо, въпреки, че всъщност на никого не му се занимава и на всеки трябва да обяснявам кога ще съм тук и кога няма и никой не е очарован.
Интеракторите ще ме извинят тази събота и неделя, но няма да им уважа конференцията. То хубаво, ама не става да се правят сто неща едновременно. И качествено.
Волейбола започва в събота в 12. Всъщност ако на някого му се участва - в 11 на игрището за плажен до сърф клуба. Жестока реклама правя обаче..

От както брат ми се прибра, т.е десетина дена, всичко тук е един голям хаос. Съжителствам с моя си компютър, 2 лаптопа и музиката на брат ми. Като последното създава особени затруднение в няколко области основни от които съсредоточаване с цел учене и триене на неща от сорта на металика от профила ми в ласт.

Всъщност последното нещо, което трябва да правя в момента е да блогвам. Но на кого му пука след като цяла година си си скъсвал задника да огряваш навсякъде. То идва един момент, в който просто повече не може.

Хубаво, че Тори няма скоро да спре. Поне тя. И знам, че не съм компенсирала неписането ми в последно време, но в края на краищата на кого му пука.