a sorta fairytale

Някакси отвикнах да пиша тук и това не ми харесва.
А времето отново не стига и не чака, а то кога ли е всъщност..
Ставам рано за моите стандарти и ми харесва,
все едно всичко зависи от мен, само от мен.
Тези дни са ме обхванали едни генерални мисли
за капки от морето и пера, които се носят от вятъра
към дома или каквото и да е той, където и да е той..
За говорене и мълчене, говорене и мълчене,
за онези неща, които са просто прекалено хубави
и как га ди заслужиш,
за това какво искам да съм и какво не,
как да обясня и как да разочаровам по-малко.
Гледам преспапието с котки, което брат ми ми подари за Коледа
и за момент всичко изглежда лесно като проблясващ брокат
Слушам зимна музика и ръцете ми отново болят
Искам пролет
и за навън и за тук, вътре

С най-голямото възможно удоволствие махнах осемте листа, изписани с фрази на френски, които покриваха монитора ми от две седмици. С хлебната гума, с която бяха залепени там сложих една от значките, които ми донесе баща ми от кОлата. “Аплодисменти за смелите мечти”

Сега, час след като официално приключи изпита стоя тук и знам че ме чака цяла вечер учене, защото почивка няма и това е. И пак слушам песните на Паоло, които ми напомнят, че докато мечтите станат реалност ще мине много време.

И като потъна в мислите си се взирам в малката черно-бяла кутийка на бюрото ми. Утре ще я взема в чантата си, но май след това още доста време ще продължа да я гледам.

И ми се иска да продължа да стоя така, но химията няма да ме чака, времето също.

Снощи, снощи започна с частична коледна вечеря от университета, със свещички-ангели, които много скоро останаха без глави, с лепящ се навсякъде брокат и бяло вино. Продължи с един изпуснат влак и чакане на следващия, вървене по една безкрайна бременска улица в търсене на апартамента, където продължихме вечерята. Правене на салати и мини пици. 7 неща на масата, топлене до парното, БТВ, Слави и едни трогателни момиченца при него. Посмяхме се за настроение и после се наплашихме за отменени полети и чакане на други. Коледа дойде някъде по пътя към гарата и после - тишина по пътя към университета и четене на стари смси в леглото.
Днес. С постоянно рефрешване на страницата на софийското летище и надежда, че всичко ще мине както беше запланувано, че нищо не се е променило и като се прибера ще открия всичко така, както го оставих или малко преди да го направя.
Честита Коледа, дано вие да се усетили духа повече от мен :)

Както обикновено преди тези големи преходи извън пределите на страната аз не спя. Дали багажа е виновен или аз съм си виновна е мистерия. (Абе аз съм си виновна, но да се самозалъгваме..) С надежда да не съм забравила нещо важно и двучасовия сън, който ми предстои да окаже поне малко влияние на невменяемото ми състояние напускам машината за следващите 8 дена и стискайте палци да се спогодим с батко за лаптопа и да го огрее блога по швабски ;)
Преглъщам носталгията по хубавата атмосфера в града по това време на годината и по хората, които ужасно ще ми липсват и си пожелавам всичко да мине по вода, а на вас - Весела Коледа и дано да усетите нейната магия :)

Вече малко по малко почва да се усеща “Коледния дух”..или някой се питва да ни го втълпи..поне аз така го усещам. Из града има вяла украса тип “колкото да има нещо” и много се надявам това да се промени. В края на ноември нещата отново започват да се наместват постаро му и тъкмо ще свикнем и ще дойде ваканцията. И без това винаги така става. В реда на мисли за украсата преди малко исках да сравня с миналотгодишната и погледнах архива от декември 06 и се зачетох.. и се замислих колко бързо мина времето тази година. Не го усетих, сериозно.
Преди известно време бях помолила баща ми за услуга, която той не можа да изпълни заради неща, които изкочиха в работата. Вчера майка ми му напомни отново, а той се почуди “Че не мина ли времето?” и отговора беше “Отново дойде.” И така..то си минава и всичко, което изглеждаше далечно изведнъж се оказва обратното. Май трябва да се пренастроя на тази вълна. Идва хубавата част от зимата. Още малко.

Ботушите ми се губят из листата, сливат се с мокрия асфалт. Вятърът обръща чадъра за втори или трети път, а може би даже станаха повече. И продължавам да се усмихвам. До преди миг дъжда се стичаше по лицето ми и усещах всяка капка. Спря, когато си тръгнах. Сега няма друг освен мен вятъра и вечерните улични лампи. Има нещо романтично в това време, казват че тези дни е хладно. Сезонът на студените ръце, горещите неща за пиене и топлещите тела. И е някакси още по-хубаво, когато усетиш другите 36 градуса, и ги търсиш все повече.
Този уикенд беше първия истински ранно зимен и закъсняло есенен такъв. С познатото обикаляне с измръзване и стоплянето след това, с отраженията на жълтата светлина по мокрите улици и все по-безлюдния ни град. С разговорите до късно с Мими и с нещо сладко. С мисълта за седмицата, която отново ще ни изцеди до следващия петък вечер, когато всичко ще изглежда така лесно. Тази есен е малко по-различна, по-хубава.
В края на уикенда вървя сама по най-ужасната улица наоколо и се усмихвам причинно и не усещам да е студено или самотно. Каквито и спорове да има за предназначението на сезоните, фактите опровергават в последно време. Може би просто търсим топлината, като цяло. Открих я и нося капка със себе си.

Няма какво да се лъжем, че началото на ноември вече е зима.. “От сега нататък ще бъде такова.” Колко тъжно звучи. Днес, докато се прибирах видях на задното стъкло на една кола парче лед..както остава, когато снега не успее да се разтопи напълно.. не знам от къде идваше тази кола, но донесе със себе си и малко тъга. Зима и училище..училище и зима..официално то трябва да се превърне отново в основен окупатор на времето ми, а изобщо не ми е до това. А иначе не съм се променила много в последната седмица, въпреки твърдения на майка ми или разни общоприети тéзи.

В сряда за втора година бяхме на лекцията от Френски културен институт за кандидатстване във Франция. Първо малко предистория, влязох във френска по собствено желание с ясното съзнание след завършването да замина да уча във Франция. На тази лекция установих нещо. Френския ми бърка в червата. От известно време бях почнала да се разколебавам за университет във Франция, но тогава твърдо го реших. Няма да е там.

Винаги съм харесвала начина, по който сутрешната светлина влиза в стаята ми и затова малко се възмущавам от себе си всеки път, когато я проспя. Може би дните, когато се оказва, че четирите часа, които трябва да карам са изместени 2 часа по-късно и аз съм пропуснала този факт са момента за тази светлина. Не и днес, има мъгла. Всъщност мъгла немъгла топлината в стаята ми след 15 минути сивота и неприятно студено е толкова хубава, че май компенсира донякъде светлината..
Официално вече започваме да влизаме в релси щом и аз започнах да заспивам, докато чета анализи. Практика. А днес всъщност е един малко по-специален ден, защото се подготвяме за него от месец. Много се надявам рождения ден на Интеракт да мине гладко, защото се превърна в цяла епопея.. ще бъде дълъг ден, да.
Сега ще се наложи да спра The killers, които правеха това, което кафето не успя, за да си дочета, все пак..

Нали знаете как свършва Powerpuff girls - като казват кой е “спасил деня”. Е, не преувеличавам с буквалния смисъл, защото метеорити падат само в Сицилия и до Братя Миладинови, но най-хубавите моменти в деня си остават тези на спасението. Знаете, трябва да знаете онези миниатюрни неща- думи, жестове, които изведнъж ви карат да се разтопите. И след това да се връщате мислено към тях хиляди пъти и хиляди пъти да се разтапяте. Отново и отново. Усмихнатата разсеяност, в която времето просто спира.

This is the land of a thousand words
But it seems so few are worth the breath to say
Except I’ll be looking after my own world
And you just keep on saving the day
I’ll try to stay but it’s in vain when you’re far
I’m on the run to wherever you are..

Не ме свърта на едно място. Направо ми иде да си легна, а е учудващо рано за навиците ми. Цяла вечер си търся разсейващи занимания. Даже спрях прекрасната следобедна музика и пуснах нещо, което няма ме кара да се губя в мислите си. Явно това време може да ме изкара от строя; не метеорологичното…ето, открието е ново анти-ани оръжие. Работи безотказно, не за първи път. Само не ми го причинявайте, моля ви.
Ама това не е нормално… Един ден, по дяволите. Един?!