a sorta fairytale

Днес с Мимс и Марти осъществихме дълго плануваното ходене до Созопол с цел снимане/разходка/ фън ин дженерал и беше супер :) С един мъничък минус от към моето състояние следобеда, но тези глупости ги преодоляваме, нали :Р
Иначе беше ужасно странен ден.. сутринта като отивах на работа беше страшно студено, вечерта като се прибирахме от Созополис - също, а по обяд се пекохме на едни скали в края на стария град.. сигурно заради това не бях добре.
Както и да е, това беше първото “пътуване” на Канончо (съжалявам, друго име не измислих, ако някой има предложение да го каже сега или да замълчи завинаги) и беше иксайтин’ като цяло. Реакцият на майка ми след като видя снимките беше “браво!” което май до сега не го бях чувала, така че май всичко е точно :)

И тъй като госпожица Мартина Дуганова ме ръчка, директно преминавам на няколкото снимки, приели топлинна, цветова и кроп - обработка и ви ги давам ейй ся

въпросните скали.. и едни такива симпатични вълнички такова..

бог да благослови кроспроцеса.

а тука мартито е адски яка! въпреки, че според нея след малко ще ме убие с този поглед.. :) аз съм кораво копеле, споко ;)

И една от онзиденшната сесия на другото Мими, която също се получи доста симпатично.. и тя май ще ме убие ако разбере, че съм я качила.. но какво пък, струва си :)

Странно е как всички избират едно и също време от интервал 10 дена, за да ходят.. някъде. Тези дни само научавам кой кога заминава и как най-обикновено не се знае кога ще се връща. А при мен е все същото, и работата преди обяд, когато всъщност “работя” една четвърт от времето, което прекарвам в офиса, и следобедите, които всеки ден минават неусетно, и вечерите, най-хубавата част от денонощието..

А снимки, снимки има. Много и огромни.. така и не стигнали до заветното отваряне с the gimp (да, все още го ползвам)

Вчера ходихме на втората част на хостел. Толкова гнусен и брутален филм не бях гледала скоро.. или изобщо. Не бях присъствала на прожекция, в която на няколко пъти цялата зала да вика “аааААаа неееее!” След това за доброто на съня ми реших да гледам Уимбълдън като се прибрах. Въпреки статуса на поредната глупава лента филмчето е сладко и като се прибави час и половина слушане на убийствения акцент на главния герой става просто идеално.

[link]

Днес се замислих, че съм снимала доста хора, но никога не съм снимала брат ми. И включвайки в предвид ситуацията наоколо в последните седмици и следобедното слънце всичко изглеждаше идеално.
Не и за модела разбира се. Брат ми е може би нещо като “кошмарът на фотографа”. Мърда, говори и се опитвя всячески да прекрати възможно най-бързо ставащото. Така че приключихме доста бързичко. Прекалено бързичко.
Прекара пред апарата не повече от 4 минути…

Между другото, на мен не ми прави впечатление, но ако се зачудите за този светъл кичур коса - не съм го пипала на компютъра. Брат ми си го има по принцип.

А и всъщност се колебая за тази снимка и степента, в която ми харесва. Така че ако някой има нещо да казва може да го направи :)

Както бях казала, планът ми за последната лента беше да бъде сканирана и се оказа супер идея.
Отиваш (в моя случай на фотото на КиМ) и там една неособено усмихната жена ти казва, че удоволствието ще ти струва 3лв ти казваш зарадван (очаквах повечко да е) “ок” и си намираш какво да правиш в следващия половин час. Като се върнеш ти дават едно от онези хартиени като пликчета ли, не знам как да го нарека, които дават във фототата с тази разлика, че вътре освен лента има и диск.

Като се прибрах и с нетърпение набутах диска в компютъра бях приятно изненадана. С няколко изключения (с които съм горда:Р) снимките не са с кой знае колко идеална експозиция, но на мен така са ми идеални :)
Стига съм говорила.

Тук много си харесвам фокуса :)

Тази и следващата са правени с 35мм-тровия обектив и един зелен филтър, с който виждах всичко зелено (според информацията в интернет те спират зелените лъчи, а не обратното) Заради това резултата ми се струва супер. Особено начина, по който са излезли облаците.

Според Мим тази е лигава. Според мен не е. Има някакво готино настроение :)

Тази ми е любимата. Изкарах си я и 13х18. Всъщност това е кроснат вариант, както винаги за любимите ми снимки не мога да избера вариант..

И оригинала.. :)

И тази си я изкарах

..И фаворита на мама :)

Класика ;)

Снимахме и другото Мими, получи се супер. Жалко, че лентата ми беше на свършване. Това ме подсеща да постна и няколко снимки от Кониката.

Айде и мен да ме има като никога..

Кат има една невероятно вярна теория, че на всеки осемнайсти става нещо. Нещо като нещо странно, изхакано и тн. Предния 18-ти както неин рожден ден беше и концерта на Пласибо. Вчера пък, както последен ден на Мими в Бургас преди да отиде на този “дамски лагер” беше и денят, когато в един магазин в София доставиха половин-килограмовото ми бижу. 400Д с обектив 17-85мм.
Благодарение на моите умения в убеждаването + промоцията на канон, в която трябва да си купиш апаратче до 20ти и ти връщат парите след това, баща ми взе, че се нави.
Докато нямах какво да правя проверих в колко отваря магазина. 10. В 10 без 15 започнах да треперя, да се наливам с вода и да се притеснявам. Бяха ми казали, че не знаят колко бройки ще получат и нищо не беше сигурно. В интервала 10:10 - 10:30 баща ми влезе и излезе от офиса едно 6-7 пъти като при всеки от тях си казвах, че ей сега ще го помоля да звънне в София. Така и не го направих.
Оказа се, че един от подчинените му е напуснал без предупреждение. Като се има в предвид, че сме в разгара на сезона и, че онзи тип си беше нарушил договора, баща ми беше бесен. А аз продължавах да не съм на себе си- не беше ли можал да напусне с един ден по-късно или по-рано онзи?? Ама защо да го прави.. Когато най-накрая събрах кураж да попитам буреносната топка дали ще се обади в София получих за отговор едно троснато “Чакай първо да свършим работата!” Беше ужасно, това, което до преди малко беше толкова близо се отдалечаваше и не знаех дали ще се върне..

По пътя към вкъщи за обяд ме попита дали съм се обадила в магазина. Обясних му, че не съм наясно с фактурирането и преводите и искахтой да го направи.

Към 16 часа баща ми ми се обади, че е превел парите. Надявам се другата седмица да държа фотоапарата си.

Нямате представа колко съм щастлива!

От време на време се случва нещо, което да обедини всички (или почти) бг блогъри и обикновено става въпрос за нещо нелепо. Всъщност като се огледаме и не е кой знае колко учудващо, но си остава нелепо. Става въпрос за скандала около продажбата на парк “Странджа” и втория последвал го за това кой има право да се бори и кой няма. Всъщност, както излиза, отговор на последния въпрос има - никой. Ето и за какво иде реч в общи линии.
И все пак, причината, която ме подтикна да стана сигурно поредния блогър оплакващ се за това колко е несправедливо всичко е, че четях този пост и други, и статиите във електронното издание на Дневник и се чудех къде отиде смотаната свобода на словото?! До колкото си спомням все още сме 21 век и времето не е почнало да тече назад. Затова, въпреки че съм на 17 и сигурно съм на светлинни години от статуса на разбиращ от цялата тази работа, не ми го побира мозъка как може мислещ човек да назначи разследване на блог! Че и призовки и разпитвания да се стигне. Блоговете са затова да пишеш в тях и да изразяваш собственото си мнение, по дяволите! Ако сме стигнали до там, че да гоним хората, които имат такова, наитина 100, че и повече години няма да ни стигнат, за да живеем в “нормална” държава!
Затова, щом блогърите ще бъдат “разследвани” за това какво пишат, направо да се издадат правила такова. Могат да забранят писането за храна, примерно - увеличава риска от надебеляване на населението. Или за пътуване извън страната - може да доведе до покачване на емиграцията. Защо някой не вземе и не си намери по-полезно занимание от това да разследва личното мнение на хората? Според мен кметът е прасе и пияница. Арестувайте ме ако искате!

Днес, докато с Мим седяхме на Маската и хапвахме картофи дойдоха две от момичетата от уъркшопа, който тече в момента в операта, едната ирландка, другата - американка. Американката разказваше за някакво кафе в Ню Йорк, до колкото си спомням, на което на вратата имало изисквания за това, как да се държиш вътре, как при различни обстоятелства персоналът може да те изхвърли и тн. Ние я попитахме дали наистина се изпълнява всичко това и тя отговори, че не знае. Никога не била влизала. Било я страх.

Винаги краят на учебната година е концентриран със занимания от всякакъв тип.
Започвайки с четвътък и събирането във Вила Вилекула, за да изпратим Jo, англичанката от курса ми.
Петък с капанче с класа, най-забавния половин час на детската площадка, който съм прекарвала и след това малко скука в Текила и в 3 през нощта краката се смляха да ме болят. Като стана дума за текила тогава се замислих какво по дяволите намира такава огромна маса хора в “музика” в 10минутно повтаряне на един и същ бийт.. хммм…
За джулай въпреки моите малко песимистични нагласи за организацията всичко се получи. Имахме си огън (който твърдо устоя цяла нощ, браво на палещите ;) група приятели (която даже в един момент се разшири до постигане на група непознати + приятелите ми, хммм..) хапване, пийване (гадно бяло вино, но отварянето му ще остане в историята) и така..
За да може да се оправи огъня като хората отидохме на плажа по светло. Все едно, че от бъдещото капанче до Вселена ни бяха направили специален подарък с оставените трупчета, които няма да трябват повече за строенето и събирането на клонки и други подобни отпадна до минимум. Всеки по специалността си, някои останаха да палят огън,други отидоха(хме) да пазаруват. :) Когато се върнахме на плажа с пълни торби първото нещо, което видяхме и на което се зарадвахме беше горящия ни огън в далечината, а второто - огромната оранжева луна. Имаше пълнолуние.
Имахме също и радио. Което, разбира се породи постоянното прехвърляне между основно Z-rock и станциите с музика за останалата част от групата.
Тъй като първоначалната ни идея за този джулай с мимс и марти беше да обикаляме огньовете на познати може би към 1 тръгнахме да видим как стои положението извън нашия обсег на виждане. От единия край на плажа до другия с наистина доста хора и концентрацдия на огньовете в гвата края. Въпреки, че на всеки огън се оглеждахме за брат ми и Асен не ги видяхме, но докато се връщахме към собствения си огън ги срещнахме, леко развеселени, с две двулитрови шишета в ръце. Едно с кола и едно със 60-градусова ракийчица :) И така до края на нощта се наложи да слушаме забавните им разговори, смислени или не толкова.. Може би поради тази или друг причина когато се върнахме при огъня останалите се умълчаха, леко заспали, леко доскучали или не знам какви.
Въпреки по-ранни намерения за влизане във водата когато слънцето изгрее може би беше около 3, когато вече гледах огньовете и пушаците над тях от водата и беше толкова красиво.. и в този момент брат ми реши да ме дави.. :)
Когато първото юлско слънце изгря чувствата всъщност бяха смесени. И пак се уверих как явно почти никой не знае защо е отишъл да празнува след фрази като “изгря. може ли да си ходим вече?” и “какво пък му е по-различното на слънцето днес?” Но всъщност аз и моите high hopes сме виновни всъщност… май.. или пък не.. както и да е.

Снимки има, макар че батериите на апарата ми не дочакаха изгрева тази година (за сметка на това постнах снимки от миналата година;) Но тъй като всъщност в момента блогвам от работа не мога да постна нищо.
А и за тези, които не знаят - както обикновено лятото ще работя в офиса на баща ми, на компютъра. Не е лошо, макар че е доста скучно и мисля, че един ден ще настина от климатика. Ениуей, с най-съкровени надежди за Д400 на края на лятото. Стискайте ми палци.

Странно е как в последните дни всички говорят едно и също, противоположно на това, което са твърдяли цяла зима.. и пролет, май. Нали знаете- nothing’s coincidence, сигурно се носи във въздуха или със среднощните светкавици.
И ти става едно трудно да отричаш, че ти е писнало да бъдеш сам, или по-скоро вече никой нищо не отрича, а всеки се оглежда на 4, за да може в един момент просто да спре да го прави.. и да гледа напред с някого до себе си. Или просто си въобразявам и глупавите сериали са ми размътили главата. И се опитвам да мисля в по-кратки изречения, но не се получава, защото е прекалено странно. Всъщност лятото вече е официално, може би официално свърши периода на “на мен си ми е перфектно така”. Какво изобщо се лъжем.
Стана прекалено много време на самозаблуждаване за това, как е най-добре или просто.. по-добре. Не че нещо ще се промени след жалките ми подобия на разсъждение, или каквото и да е.
Обикновено не пиша такива неща тук, но явно е настъпил сезона на промените. Или утрото е по-мъдро от вечерта и утре сутринта просто ще изтрия този пост.

тези дни е някакси странно безгрижно, не че трудно се свиква, но.. :)
морето, песни, които ми напомнят за лято и дрехи за плаж и всичко изглежда някакси по-лесно

Admiration by ~FrozenYearning on deviantART

колкото и да ми е трудно ще се опитам да се придържам към реда на случване на нещата….
и така, началото мисля, че може да се представи статистически:
главни герои: Ани и Марти
шофьор: бащата на Марти
маршрут: Бургас- София
вид превозно средство: джип ауди
температура вън: 34 градуса
температура вътре: 18 градуса
средна скорост: 200км/ч
време на пътуването: 3 часа, включващо едно спиране за сладолед.

на входа при вече посъбиращата се тълпа се намерихме с МАртин, Дете, Златена и останалите, ходихме за бира и всъщност не се наложи да чакаме особено дълго за да се озовем вътре и да започнем да напираме времето да минава по-бързо. и като се замисля, трябваше да отмъкна значките на дете..
Остава бяха малко досадни всъщност. Шоколад (най-хубавото нещо), Ще дойдеш ли със мен, Мини тяло, London? Paris? Berlin? и разбира се - sex in the morning, за която мисля, че до сега не съм чула положително мнение.. еми има защо, особено ако при първото прошлушване на песента гледате и клипа.. ммдааа.. както и да е, за warming up ставаха.

ТА. След половинчасова още по-досадна пауза ТЕ най-накрая излязоха на сцената и еуфорията беше пълна. За концерта думите наистина ми липсват.. беше… невероятно….
Не знам дали има смисъл и да изброявам кое ми е харесало най-много.. и все пак като изключим любимата ми тяхнма песен BLIND, на която официално заявявам, че се размазах всячески, другите неща, които в момента ми изникват в главата са the bitter end, sleeping with ghosts, follow the cops back home (господи, колко се радвам, че я чух на живо.. ааа..), infra-red, I know и разбира се кулминацията на twenty years.. убийствено просто !
За снимки от концерта.. няма такъв филм. Всъщност последното, до което ми беше тогава беше да снимам. А, и как може в тъпия зимен дворец да няма гардероб?! Скачането с чанта е нещо ужасно.. и за двете ми рамена, тъй като ги сменях такова.. хах..

След концерта трябваше да отчетем присъствие при Симона (бтв, брагодаря и супер много за приютяването) за пред висшите власти и не след дълго се отправихе отново към залата за афтър…
по абсолютен късмет се натъкнахме на мАртин на входа и мисля, че в този момент вървеше the bitter end. Партито беше.. как да кажа… хммм… странно.. с целуващи се момичета от едната ни страна, емоционално разтриващи се момичета от другата ни страна, полузаспалия тошо пред нас и странно поклащащи се хора отвсякъде. Както и да е, за интервала от 2 бири успяхме да се позабавляваме, да се замерваме с възглавници, с бивши етикети Бекс, придобили форма на топченца и да се дуелираме с празни бутилки. В един момент ни беше вече време да си ходим защото едно такожа нямахме какво да правим и в момента, в който се чудехме какво по дяволите да правим в не-знам-си-колко-през-нощта в София симона ни се обади, че е хубаво за всеки случай да отчетем присъствие там, където се водеше, че сме. Равносметката е все пак известен брой часове сън, което всъщност се оказа ок.

След като бащата на мартито предния ден ни беше резервирал билети за автобус в 16:30 имахме цял ден на разположение за да се мотаме като цяло. Ще си спестя подробностите до един момент към 16 без нещо, когато тъкмо излизахме от mall-а до хдк с усмивки до ушите, заради едни симпатични торбички в ръцете ни, когато пред нас видяхме един тип, който ужасно много приличаше на един друг тип. Всъщост, когато се доближихме и чухме, че говори на английски (по гсм) се убедихме, че беше STEFAN!!!!!!! След това - трескаво търсене на тефтер за автограф и фотоапарат и така и не дочакахме човека да си довърши разговора.. всъщност той сам ни направи жест за автографа такова.. беше убийствено! не съм смеела да си представям, че ще видим някого изобщо на друго място освен сцената! (всъщност в началото ми беше трудно да свикна и с идеята за сцената, но както и да е)
След това ни трябваха още най-малко 2 часа, за да осмислим, че наистина го видяхме, да спред да се смеем от кеф и да се успокоим!

та, въпросната снимка.. няма какво да виня момченцето, което накарах да ни снима, че не се е справило особено добре с композицията, та това е леко орязан вариант откъм софийски улици. а, и извинете смачканите ни леко неадекватни физиономии!

ето го и автографа на тефтера ми, който в момента се изяждам от яд, че не е на билета! не се сетихме на време….

… и печатите от афтър-а на ръцете ни :)

лошата новина е, че сме back to reality и утре се очертава луд ден с изпит по перла, за който никой не знае какво трябва всъщност да знаем, изкраване на брошурата по проекта в 9 сутринта и писане на текст на френска рап песен с някакви французи.. дочух нещо и за някакво пеене на охлюва около 18.. май… да, интересно ще е..