a sorta fairytale

нямам какво да правя…..

Днес с Мимс и Марти осъществихме дълго плануваното ходене до Созопол с цел снимане/разходка/ фън ин дженерал и беше супер :) С един мъничък минус от към моето състояние следобеда, но тези глупости ги преодоляваме, нали :Р
Иначе беше ужасно странен ден.. сутринта като отивах на работа беше страшно студено, вечерта като се прибирахме от Созополис - също, а по обяд се пекохме на едни скали в края на стария град.. сигурно заради това не бях добре.
Както и да е, това беше първото “пътуване” на Канончо (съжалявам, друго име не измислих, ако някой има предложение да го каже сега или да замълчи завинаги) и беше иксайтин’ като цяло. Реакцият на майка ми след като видя снимките беше “браво!” което май до сега не го бях чувала, така че май всичко е точно :)

И тъй като госпожица Мартина Дуганова ме ръчка, директно преминавам на няколкото снимки, приели топлинна, цветова и кроп - обработка и ви ги давам ейй ся

въпросните скали.. и едни такива симпатични вълнички такова..

бог да благослови кроспроцеса.

а тука мартито е адски яка! въпреки, че според нея след малко ще ме убие с този поглед.. :) аз съм кораво копеле, споко ;)

И една от онзиденшната сесия на другото Мими, която също се получи доста симпатично.. и тя май ще ме убие ако разбере, че съм я качила.. но какво пък, струва си :)

Странно е как всички избират едно и също време от интервал 10 дена, за да ходят.. някъде. Тези дни само научавам кой кога заминава и как най-обикновено не се знае кога ще се връща. А при мен е все същото, и работата преди обяд, когато всъщност “работя” една четвърт от времето, което прекарвам в офиса, и следобедите, които всеки ден минават неусетно, и вечерите, най-хубавата част от денонощието..

А снимки, снимки има. Много и огромни.. така и не стигнали до заветното отваряне с the gimp (да, все още го ползвам)

Вчера ходихме на втората част на хостел. Толкова гнусен и брутален филм не бях гледала скоро.. или изобщо. Не бях присъствала на прожекция, в която на няколко пъти цялата зала да вика “аааААаа неееее!” След това за доброто на съня ми реших да гледам Уимбълдън като се прибрах. Въпреки статуса на поредната глупава лента филмчето е сладко и като се прибави час и половина слушане на убийствения акцент на главния герой става просто идеално.

[link]

Днес се замислих, че съм снимала доста хора, но никога не съм снимала брат ми. И включвайки в предвид ситуацията наоколо в последните седмици и следобедното слънце всичко изглеждаше идеално.
Не и за модела разбира се. Брат ми е може би нещо като “кошмарът на фотографа”. Мърда, говори и се опитвя всячески да прекрати възможно най-бързо ставащото. Така че приключихме доста бързичко. Прекалено бързичко.
Прекара пред апарата не повече от 4 минути…

Между другото, на мен не ми прави впечатление, но ако се зачудите за този светъл кичур коса - не съм го пипала на компютъра. Брат ми си го има по принцип.

А и всъщност се колебая за тази снимка и степента, в която ми харесва. Така че ако някой има нещо да казва може да го направи :)

И втората лятна седмица мина, и през втората, както и през първата писането тук сякаш не беше точното нещо. Прекарвах неопределен брой минути пред празното поле, за да установя, че всъщност нямам какво да напиша……
Всичко продължава да върви нормално, преди обяд на работа, къдетоима музика и гадни настройки на компа от които не мога да се свържа към скайп или ласт.фм; след обяд обикновено краткотрайно четене, следвано по петите от доспиване. Вечерите са хубавата част от деня. Като всъщност вечрашната, която беше нещо като най-хубавото нещо през ваканцията до този момент.
Всъщност слушам Chambao от 5-6 дена. Те обаче се оказаха абсолютно достатъчни, за да ме завладее настроението на музиката им и да гарантира супер изкарване. в Созопол. Всъщност изобщо не си представях, че ще бъде толкова хубаво.. няма да разказвам подробно.. имам чувството, че ще се развали магията.

Днес всъщност така и не си доспах следобедно. Преди да си направя нови уговорки за вечерта за тенис, който така и не се състоя и за кино, тъй като предните потънаха в нищото, четох архива на един блог, който по принцип следя. И си мислих колко по-лесно би било ако просто знаехме как ни възприема човекът отсреща или беше по-лесно да разберем или ако soul met body или всичко ставаше като в хубава песен. Както и да е, с Кат и Сис ходихме на Зодиак, който всъщност чаках(ме) от доста време. И от доста време не бях гледала по-досаден филм. Очаквах нещо разтърсващо като Боен клуб, а не два часа и половина в стандартни разследвания на американската полиция през 70те. В комплект с убийствените седалки в Тракия става просто нетърпимо. Всъщност сюжетът беше интересен, щом го обсъждахме и след прожекцията (все пак е по истински случай..), но филмът не грабваше зрителя с нищо, нито се намери какво да поддържа интереса през 150те минути. Чудя се как са му дали 8.1 в imdb..

А утре официално обявявам, че ще се наспя. Само някой да ме събуди….