a sorta fairytale

Не тръгнах с тази нагласа нито цел, но в един момент реших, че все пак ще се прибера с горяща свещ. И настоявах. Колкото и пъти да изгасваше пак я палех от някого около мен. Е, изгасна пред входната врата, където вече нямаше от кого да я запаля наново. И забранявам всякакви мисли от сорта на “nothing’s coincidence”.

Иначе гледката на целият площад в свещи и осветени лица, вгледани в пламъка определено си струваше. И някакси не усещаш студа или дъжда и гледаш хората, без значение дали, в какво или колко вярват, всички - отишли на площада да посрещнат празника заедно.
Христос Воскресе!

ПП: Баща ми предложи да ми услужи с цитирам “божествена запалка” хаха, винаги има решение!

е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.

Някакси отвикнах да пиша тук и това не ми харесва.
А времето отново не стига и не чака, а то кога ли е всъщност..
Ставам рано за моите стандарти и ми харесва,
все едно всичко зависи от мен, само от мен.
Тези дни са ме обхванали едни генерални мисли
за капки от морето и пера, които се носят от вятъра
към дома или каквото и да е той, където и да е той..
За говорене и мълчене, говорене и мълчене,
за онези неща, които са просто прекалено хубави
и как га ди заслужиш,
за това какво искам да съм и какво не,
как да обясня и как да разочаровам по-малко.
Гледам преспапието с котки, което брат ми ми подари за Коледа
и за момент всичко изглежда лесно като проблясващ брокат
Слушам зимна музика и ръцете ми отново болят
Искам пролет
и за навън и за тук, вътре

Ситуацията е все същата. Ада на края на срока, по-големия ад на наближаващия все повече изпит, за който трябва да уча във всяко свободно време и забавната част, че май май не го правя.. Така де, опитвам се колкото се може ама и аз си имам граници.. Слушам (предимно) френска музика, гледам разни неща в сайта на TV5, уча разни думи, тегля изпити от интернет (е, все още не съм ги правила, но това е друг въпрос) и така.. недостатъчно за такъв тежък изпит и блаблабла, всичко съм го слушала. Най-гадното е, че искам в свободното си време да бъда с него, а не с френския..и това някакси обезмисля по-голямата част от дните ми през седмицата. Вече даже уикенда не е това, което трябва да е. От един урок на друг, всичко по часове и няма мърдане на програмата. Ще вдигам стачка за 30-часово денонощие, съгласни?

Лято, лято, всички за това мечтаем тези дни. Да, ама не..още много време не.

Май всичко стана прекалено песимистично. Ок нещо ново и хубаво около мен е, че след доста малко време ще мога самодоволно да си завра личната карта в лицето на някоя надута сервитьорка :) муахаха ]:) Общo взето освен 2-3 дена другата седмица, в които ще съм празнично настроена чакам само да мине 9-10 (изпита) и ще дишам по-спокойно. Така че, имайки впредвид пренасищането от постове в последно време и този ще се задържи най-отгоре за известно време. :)

if I haven’t got you

Мислех си, че съм публикувала един пост за понеделника. Нямам представа какво се е случило с него. Бях го нарекла “Синдромът понеделник”. За това как това е най-неприятният ден от седмицата, как всичко хубаво изглежда далечно и недостижимо. Как всяка седмица се чувствам по един и същ начин, когато едва се започва и края е прекалено далече.(Във вторник вече всичко е различно!) Може би защото остава още толкова пъти чакане.. да бие звънеца.. и следващия също, да свърши деня, да дойде най-накрая петък. защото хубавите неща свързвам със свободното време, защото хубавите неща свързвам с него..

Днес докато отново чакахме нещо и си мислехме колко малко от седмицата е минало все още се сетих за Понеделник на Остава. Сега освен френския рок (който е друга тема) я въртя цяла вечер и не мога да спра, и се сещам за Нова година и пак ми се скача. Когато пак беше студено и пак беше делник, а беше страхотно. Когато не усещахме студа и бяхме по средата на един от онези дни, които трудно се забравят. С любимите ми хора и усмихнатите им очи..

И понеделника минава малко по-приятно :)

ПП: Ок, всъщност поста си го има, но не е имало кой да го види :) извинете разсеяността ми :)

Както обикновено преди тези големи преходи извън пределите на страната аз не спя. Дали багажа е виновен или аз съм си виновна е мистерия. (Абе аз съм си виновна, но да се самозалъгваме..) С надежда да не съм забравила нещо важно и двучасовия сън, който ми предстои да окаже поне малко влияние на невменяемото ми състояние напускам машината за следващите 8 дена и стискайте палци да се спогодим с батко за лаптопа и да го огрее блога по швабски ;)
Преглъщам носталгията по хубавата атмосфера в града по това време на годината и по хората, които ужасно ще ми липсват и си пожелавам всичко да мине по вода, а на вас - Весела Коледа и дано да усетите нейната магия :)

Винаги съм харесвала начина, по който сутрешната светлина влиза в стаята ми и затова малко се възмущавам от себе си всеки път, когато я проспя. Може би дните, когато се оказва, че четирите часа, които трябва да карам са изместени 2 часа по-късно и аз съм пропуснала този факт са момента за тази светлина. Не и днес, има мъгла. Всъщност мъгла немъгла топлината в стаята ми след 15 минути сивота и неприятно студено е толкова хубава, че май компенсира донякъде светлината..
Официално вече започваме да влизаме в релси щом и аз започнах да заспивам, докато чета анализи. Практика. А днес всъщност е един малко по-специален ден, защото се подготвяме за него от месец. Много се надявам рождения ден на Интеракт да мине гладко, защото се превърна в цяла епопея.. ще бъде дълъг ден, да.
Сега ще се наложи да спра The killers, които правеха това, което кафето не успя, за да си дочета, все пак..

Не ме свърта на едно място. Направо ми иде да си легна, а е учудващо рано за навиците ми. Цяла вечер си търся разсейващи занимания. Даже спрях прекрасната следобедна музика и пуснах нещо, което няма ме кара да се губя в мислите си. Явно това време може да ме изкара от строя; не метеорологичното…ето, открието е ново анти-ани оръжие. Работи безотказно, не за първи път. Само не ми го причинявайте, моля ви.
Ама това не е нормално… Един ден, по дяволите. Един?!

Винаги фаталната дата 14 септември е била едно от онези неща, които те карат да потрепериш неприятно и ти се струват като нещо нереално. Всяка година се чувствам някакси странно, в момента не се сещам какво точно правих миналата година, но по-миналата ми е кристално ясна. Да, странно усещане е винаги.
Днес ми се искаше да бъде като скромен демо вариант на изминалото (страхотно) лято. Разбира се, не успяхме да правим всичко, което ми изниква в главата в този момент, но всичко, за което се сетя от днес ме кара да се усмихвам. Mission accomplished. Но наистина бе някакси по-студено, въпреки че има неща, които ме карат да не усещам студа и неудобните скали, примерно. Добре де, едно нещо..
Всъщност днес явно е наистина “завършващ” ден. Лято, 1 вълшебна седмица.. и все пак the end is the beginning. Ще се надяваме тази учебна година да е по-приятна от предната, всъщност в момента съм сигурна в това. Че няма да е по-малко натоварена не се и залъгвам, но пък иначе и скуката не е живот..
И да ни върви на учителски стачки и извънредни ваканции, примерно.