Не мога да не се похваля :) Убийците по пътищата се увеличиха с още един и това съм аааааз!!! :)))))) Живот и здраве книжката ще е готова като се върна от Германия. (За който не знае аджеба защо пак ще ходя - батко завършва :)))
е думата, която описва българската музика и това всички го знаем. Но днес бях потресена от това до къде можем да стигнем с целия този фарс. Става въпрос за наградите на БГ радио. Погледнато обективно не знам дали могат да се преброят хората, които би трябвало да бъдат уволнени след тази вечер. Като начало който и да е измислил цялостната идея за “шоуто”. То хубаво, че имитираме западняците, обаче да накараш хората да търпят два часа грозно анимирано същество, което с продран глас говори рандом простотии в прайм тайма в неделя вечер е някакси обидно. За всички, на които им се е искало да видят проявлението на българската музика дало поне кота напред. Да ама не. И като към нескопосаната анимация прибавим и ужасното лигавене на Дичо с не на място, не и смешни шеги плюс дългокраки манекенки с рунтави маски с главата на онова същество от няколко реда по-нагоре, и човек може да се откаже да гледа в първите 10 минути. Аз от оптимизъм или наивност се опитах да продължа и сега се чудя дали е трябвало изобщо.
Явно още в духа на невероятната цялостна идея за наградите някой се беше постарал за това как да изглежда сцената, а именно ужасно. Нескопосана имитация на Дали с диванче с формата на червени устни (на същото същество) в комбинация с под, покрит с неопределен напомнящ мръсотия материал (май
се опитваха да постигнат ефекта на настъпване на козина) и липса на заден декор беше избора за сцената. Празна, гола и като на нискобюджетна театрална постановка тип “колкото да има нещо”. И идва ред на това, което достига до самия човек пред телевизора. С майка ми стояхме потресени и се чудехме на кой от кой по-лош кадър. По време на изпълнението на Остава наистина хората надминаха себе си. Ок - от едната камера зле, обаче три различни, даващи съвършено негоден за каквото и да било излъчване по националната телевизия материал, ме матираха. Неработещите микрофони на 2 поредни песни ги вмятам само между другото. Абсурдните анонси също. На толкова концентрирани простотии не се бях наслушвала скоро. Мога да изпиша доста и за държанието на самите изпълнители, но няма да го направя. Въпросът е, че се внушаваше гордостта на радиото от тези шести по ред годишни награди и това е което ме изумява. В една нормална ситуация има развитие, нещата стават все по-добре с всеки изминал път, натрупва се опит и той се прилага. Да ама не, втори път. Ако някой е решил, е такова нещо ще забавлява зрителя, то това наистина е обидно. А ако тези награди олицетворяват същността на българската музика- се върнете към заглавието. С извинение към няколкото стойностни неща тази година.
Снощи, снощи започна с частична коледна вечеря от университета, със свещички-ангели, които много скоро останаха без глави, с лепящ се навсякъде брокат и бяло вино. Продължи с един изпуснат влак и чакане на следващия, вървене по една безкрайна бременска улица в търсене на апартамента, където продължихме вечерята. Правене на салати и мини пици. 7 неща на масата, топлене до парното, БТВ, Слави и едни трогателни момиченца при него. Посмяхме се за настроение и после се наплашихме за отменени полети и чакане на други. Коледа дойде някъде по пътя към гарата и после - тишина по пътя към университета и четене на стари смси в леглото.
Днес. С постоянно рефрешване на страницата на софийското летище и надежда, че всичко ще мине както беше запланувано, че нищо не се е променило и като се прибера ще открия всичко така, както го оставих или малко преди да го направя.
Честита Коледа, дано вие да се усетили духа повече от мен :)
Долната част на монитора ми е нещо като стената на славата за най-хубавите неща наоколо. От много време там се мъдреха два основни надписа - името на един дрийм арт университет в Париж и изчисленията за цената на фотоапарата ми. Сега, когато от доста време се канех да махна втория от нищото се появи заместителя му.
Имам един пост от миналата Коледа. Първата Коледа в живота ми, която не прекарах с брат си и беше ужасно. През цялото време си повтарях, че няма да се повтори.. Сега, когато пак дойде момента да заговорим за билети за връщане и тн вече си представях колко ще бъде хубава Коледата.. особено, когато брат ми ми каза, че си е купил билет. В този момент и преди следващия, когато каза “за 26ти декември.” Онзи следобед очите ми бяха по-зелени…
Вчера, когато питахме брат ми дали ще има с кого да празнува и след отговора “да” той започна нова тема. Нали се сещате за онези мечти в бъдещ план, които са някакси прекалено хубави, за да бъдат изпълнени. Искаше да отида при него за Коледа. Да празнуваме в Германия и да се върнем заедно на 26ти. В началото се опитвах да се държа здраво за здравия разум, защото ми звучеше нереално хубаво. В следващия той ми даде линк с дати с полетите и се оказа, че майка ми е съгласна. Малко по-късно и баща ми… Днес говорих пак с брат ми.. Купи ми билетите. Мисля, че все още не мога да повярвам, стана толкова бързо.. Сега на мястото на сметките за Канона стоят двете дати - 19ти и 26ти с часовете на излитане и кацане. Не мога да ви опиша колко съм щастлива.
От последните горе-долу 5 дена има толкова неща за блогване, че ще ми трябват минимално 6-7 поста за да изчерпя всичко.. Това обаче, което ми е на сърце в момента е същата тема, за която пиша от месец..и не ми омръзва. Да, месец :) Нали знаете, че никога не усещаме как минава времето, когато то е хубаво.. Рая дойде на Земята на осми септември и сякаш в момента сме девети…същия месец. Клишета, клишета.. ама са вярни, за да станат такива :)
Факта, че станах в 5 и деня ми започна в Харманли е дълга история, която ми пречи да довърша всичко, което ми е в главата в момента. Така че само да знаете…началото беше супер..обаче за края на осми нямам думи…:)
Обещавам да се опитам да опиша какво ми се случи през тези дни.
Винаги фаталната дата 14 септември е била едно от онези неща, които те карат да потрепериш неприятно и ти се струват като нещо нереално. Всяка година се чувствам някакси странно, в момента не се сещам какво точно правих миналата година, но по-миналата ми е кристално ясна. Да, странно усещане е винаги.
Днес ми се искаше да бъде като скромен демо вариант на изминалото (страхотно) лято. Разбира се, не успяхме да правим всичко, което ми изниква в главата в този момент, но всичко, за което се сетя от днес ме кара да се усмихвам. Mission accomplished. Но наистина бе някакси по-студено, въпреки че има неща, които ме карат да не усещам студа и неудобните скали, примерно. Добре де, едно нещо..
Всъщност днес явно е наистина “завършващ” ден. Лято, 1 вълшебна седмица.. и все пак the end is the beginning. Ще се надяваме тази учебна година да е по-приятна от предната, всъщност в момента съм сигурна в това. Че няма да е по-малко натоварена не се и залъгвам, но пък иначе и скуката не е живот..
И да ни върви на учителски стачки и извънредни ваканции, примерно.
В едно интервю на Фиона Апъл я бяха попитали защо песните и са почти винаги тъжни. Тя каза, че няма защо да си хаби времето в стоене пред пианото, когато се чувства добре. Логично, нали. Една голяма част от по-така постовете тук са плод на тази логика. Установих обаче, че има и друг вид мотивация. Противоположния. Чувствам се толкова прекрасно, че мисля, че ако не го споделя и ако не давам по частица щастие от време на време ще се пръсна. Представете си всички мечти в моментите преди да заспите и всички усмивки, когато се събудите и видите онова синьо на небето или всички моменти, в които просто сте някъде другаде, летите с невидими криле и усещате вятъра. Умножете ги по 10. Залезът не е бил толкова красив, градските звуци не са приличали толкова на мелодия, въздухът не е бил така наситен с усмивки. Norah Jones никога не е звучала толкова хубаво. И е толкова приятно изтощително да угасваш все по-рано, защото денят е бил наситен с всякакви хубави неща. Забравих нещо съществено… тишината не е била толкова хубава от много, много време. И все се възхищавам на човека, измислил тази велика фраза enjoy the silence.
Можете свободно да ме наричате шматка, лигла и всякакви подобни. Все ми е тая, пък и.. има си и по-подходящи нарицателни в момента :) Също още колко искам да пиша.. ще си оставя удоволствие за утре-други ден. Сега прекалено много искам да се усмихвам, докато заспивам, завита и всъщност някъде другаде. Открих онова нещо по-ярко от светлината.
Последно, имаше един страхотен пост на Нели за това как от време на време откриваме песен, или песни, която толкова пасва на всичко, че искаме да разпечатаме текста и да го показваме на всички, за да разберат, че това се случва с нас.
Имам си цял плейлист с такива.
Искам да облепя целия град.
Good morning, sunshine..