a sorta fairytale

Днес, днес е смъртта на Мацката с косата, т.е ключодържателя ми. Да, знам, че ще се усмихнете по онзи начин, който казва “с какви глупости се занимават хората”.. но всички познават онази малка, но достатъчна празнота, която почувстват, когато нещо, уж незначително изчезне. През последните ако не се лъжа 2 години правих всякакви опити, които някои от вас знаят, да я връщам към живот, но днес всичко свърши.
Спирам по тази тема..

Бях на “Невинните”. От 5 часа, вместо обичайните 7.
Разбира се, че съм наясно какво е да се ходи на театър с ученици. Не знам обаче какво ме накара да помисля, че този път ще е по-различно. Май в някои моменти оптимизма е в повече. Мисля, че никой не се съмнява, че постановката беше на ниво. Разтърсваща, оставяща много въпроси без отговори. Разбира се ако човек успее да разбере за какво става въпрос.
Гледах.. гледах и се опитвах да игнорирам цялата глъч, смях, излизащите ученици и светлините от телефоните им. И се опитвах все още да вярвам. Да вярвам, че човекът не е изгубена кауза. И не се получаваше. Малко по малко се изплъзваше, отчайвах се, срамувах се, че явно, съм една точка от тази ситуация. Е.
Това лято научих, че идеалите на хората са много по-различни от това, което съм си представяла. Знаех го, но не се бях сбъсквала толкова директно с това. “Опера?.. ааааааа(израз на отващение)”.. “Балет?…. уффффф...”
И тогава ме разтресе, но не знам защо, не толкова, колкото днес. Днес си мислех, че ще бъде по-различно, когато поне присъстващите не са такива, защото са освободени от часове. Не бях включила в сметките обаче присъствието на друго училище, няма да споменавам кое, което е било втора смяна, и това по-горе важи с пълна сила. Иначе сигурно щях да съм способна да си направя по-верни изводи. Но в никакъв случай не твърдя, че само едното училище е виновно за онзи кошмар.
Още съм в някакво състояние на.. не знам как да го опиша.. песимистичен транс. Опитвам се да не мисля за ситуацията, да мисля за самата постановка, тъй като другото, за което ми остава да мисля е основно за училище, а се уморих от тези мисли. Но не успявам… в подобно състояние бях през февруари, макар че тогава причините бяха различни. Но накрая пак се връщам в залата, искайки да слушам тишината…
Мисля, че имам нужда от нещо позитивно. Бих се радвала на желаещи да “... just keep on saving the day” макар, че единственото ми спасение за тази вечер ще са биологията и математиката.
Какво ти спасение…

This entry was posted on Tuesday, November 14th, 2006 at 9:39 pm and is filed under НЕобичайно, Размишления, Разни. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.